Аз още броя дните

Дарина Димитрова

♥️ „Аз още броя дните” – Георги Бърдаров ♥️ „Да, войната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи.” „Всяка война се дължи не на някаква справедлива кауза, а на манипулация, неграмотност (политическа и религиозна) и много страх.” Преди да започна да пиша следващите редове запазвам няколкоминутно мълчание. В памет на всички, които са се превърнали в невинни жертви на войната. Която и да е тя, защото всяка война е безумие, което пълни гушите на едни и изпразва къщите на други. Не помня кога и откъде научих за „Сараевските Ромео и Жулиета”, но тяхната история е изключително трагична, романтична и болезнена. Именно в тяхна памет – на Адмира Исмич и Бошко Бркич – е посветен романът. ♥️ Безспорно и категорично „Аз още броя дните” ще остане в съзнанието и сърцето ми като едно от най-добрите, въздействащи и велики произведения, които някога съм чела. И колкото и да се повтарям, това е от книгите, за които е много трудно да се говори и същевременно искаш да говориш с часове, дни, месеци. Пред тях обаче дълго мълчим. Като траур, като преклонение, като невъзможност да възпроизведем думи. Тя е и от онези, които няма никакво значение дали ти харесват или не, защото не са написани, за да бъдат харесвани, оценявани и вкарвани в рамка. Според мен е написана, за да остане завинаги. Написана е и заради онази любима моя мисъл на Джордж Сантаяна: „Който забравя историята, е обречен да я повтаря.” И макар, че този път не става дума за нас българите, за нашата си история, която забравяме, всичко звучи така познато, толкова близко и характерно, защото се случва на Балканите. „Дай ни нас на Балканите да се цепим и да делим баницата, границите, момите, страданието, самохвалството си.” Случва се, случвало се е и ще се случва докато не се поучим от грешките си. „Спомените – и хубавите, и лошите – са излишен товар по време на война.” Въпреки това обаче Георги Бърдаров ги съживява по един неописуем начин в своя роман. Роман, който ме накара да треперя, да настръхвам и да рева като дете. Истерично, давеща се в плач и невъзможност да продължа напред. Авторът е успял да увековечи действителните събития започнали през не толкова далечната 1992 в Сараево. „Обсадата на Сараево” е най-дългата обсада на столица в съвременната история. Продължила четири години или 1395 дни и нощи, тази безумна братска война е кървав „кучешки пир”. Сърби убиват сърби, с които до вчера заедно са „яли филия с лютеница, с масло и мед”. Скрити в хълмовете около града, снайперистите разстрелват всичко живо, дръзнало да помръдне по обезлюдените и опустошени улици. „Колко малко и колко много са десет години от един човешки живот. Между двата свята имаше море от човешка кръв.” ♥️ „Коя е тази религия, дето проповядва насилие? И кой е този Бог, който иска да убиваме? Кой бе, Зоране, кой? Убийството в името на Бог е убийство на самия Бог!” „Смъртта обикаляше от врата на врата и хората не смогваха да прибират труповете от улиците. Молеха се горещо, но Бог оставаше безмълвен: всички са безмълвни и равни пред заредените дула.” Причината книгата да остане завинаги в съзнанието ми е, че статистиката, която представляват цифрите и данните, когато ги четем информативно или научаваме за тях, в романа е жива, дишаща и кървяща. Бърдаров ни показва грозното уродливо лице на войната и ни превежда през цялата ѝ бруталност, така че да усетим вонята на разлагащата се плът, чувството на безнадеждност и безсилие, болката, страха, празнотата. Прави го разказвайки грубо, грозно, отвращаващо, използвайки точно такива думи. И именно това е в основата на гениалността на творбата. Защото не може да разказваш за нещо безумно и ужасно с красиви слова и накъдрени, поетични фрази. Достоверността, която лъха през цялото време от страниците е смразяваща кръвта. И не, че не сме чели, слушали, гледали редица факти относно войните. Правили сме го и ще продължим да го правим, но някак в „Аз още броя дните” липсва литературния елемент, който ни кара да приемаме разказа за художествен. Някак тук бруталността и реализма ни карат да усетим по съвсем различен начин всяка дума. Като разказ от очевидец. Като вик за помощ. Като дневник написан с кръв и сълзи. ♥️ Книгата се развива в две времеви линии, които ще се слеят във вечност накрая. Едната е действителните събития от 90-те, в която човешките животи и съдби са поставени уязвими на пангара на едно нечовешко настояще, а втората пресъздава разговорите на автора със Зоран – очевидецът, участникът, потърпевшият, преводачът. Зоран е човекът, който ще даде нужните сведения за написването на романа, от първо лице, за да може авторът да преживее ужаса, а след него и ние в разказите му. Разказ за братоубийствените действия на сърби и бошняци. За липсващите причини, които се оправдават с всякакви безумни такива. За превръщането на добри, порядъчни хора в убийци, които хладнокръвно с животинско настървение сеят разруха и смърт сред своите. Заслепени, хипнотизирани, дрогирани и опиянени от вкуса на кръвта, искащи още и още от него. Чувстващи прилив на щастие и адреналин с всяко следващо убийство, с всеки следващ снаряд, с всеки нов разстрел, всяко издевателство и брутална гавра с жени, деца, мъже, старци. „Не мога да повярвам, че и ти си го правел. И какво, след стрелби си си мил ръцете, удрял си една сливова, хапвал си със същите тези ръце, сега прегръщаш децата си, галиш бедрата на жена си с тези ръце, с които си убил десетки, които никога няма да правят вече тези неща?” „Та вие сте лекар, полагали сте Хипократовата клетва, спасявали сте хора – и сега спасявате – а през войната със същите тези ръце сте отнемали човешки животи.” „Знаете ли какво е казал Камю? - Какво? - Няма една истина за нищо, всеки си има своята истина и за него тя е най-истинската.” А истината е, че четейки подобни произведения си даваме сметка, че сме огромни късметлии. Или поне аз си давам. Нищо не знаем за страданието, за нямането, за липсата, за болката, за щастието, за скръбта. „Даде си сметка, че истинското щастие се крие в тихото и еднообразно ежедневие, в което сякаш нищо не се случва.” „В миговете на затишие всеки шум е едновременно надежда, заплаха, живот или смърт.” Не знаем нищо за живота и за стойността му, когато всеки момент е обект под прицел, когато всеки следващ дъх е може би последен. ♥️За мен „Аз още броя дните” е абсолютен шедьовър и тук няма абсолютно никакво значение нито литературното умение на писател, нито обема, нито тесногръдите ни цинични разбирания за писане, четене и прочие. Тук единствено значение има удивителното и незабравимо въздействие на романа. Дълбок поклон пред автора за това му произведение и огромна благодарност за смелостта да говори! „Остава ли добър добрият човек, когато извърши някоя подлост – от страх, от нужда, от любов?” ни пита Бърдаров реторично, а аз ви питам има ли достатъчно солидни причини, които да извинят смъртта – тази, която причиняваме с ръцете си и будното си съзнание?