Мамник

Дарина Димитрова

„Мамник” – Васил Попов Обожавам такива книги. Грабват те, завихрят те във водовъртеж от събития и не те оставят до самия си финал. Мисля, че с тези 668 страници поставих нов личен рекорд по обсебващо четене. Започнах я предната вечер, четох до три посред нощ и снощи я завърших окончателно. Авторът е абсолютен вълшебник. Привидно ни потапя в българския фолклор. В огромните му разнообразие и богатство. Запознава ни с митологични създания, легенди, магия, окултизъм. Всичко е повече от прекрасно в тази сюжетна линия. Под повърхността ѝ обаче надигат глави редица дълбоко вплетени послания и напомняния. Дълбоката народна и житейска мъдрост. Действието се развива в село Вракола, което се е намирало в Трънско и е от немалкото гранични населени места със съседна Сърбия. Васил Попов ни превежда през историческото ни минало пряко обвързано с изключително тежките последици за родината ни от Ньойския „мирен” договор. Той ни оставя с унищожителни по своите размери загуби на територии, сред които и Западните покрайнини, в които се помещава сюжета. Може и да греша, но вярвам, че авторът има много дълбока връзка с района и неговата памет. Такава история, така болезнено разказана и преживяна трудно може просто да се съчини. И не ме разбирайте погрешно: този човек има уникално въображение и фантазия. Те със сигурност са способни да възпроизведат какви ли не хора, същества и събития, но някои неща се пишат със сърцето. Книгата е точно такава. Наситена с минало, корени, кръвта и сълзите поили земята ни години наред. Чрез диалектни форми на общуване, фолклорни елементи и художествена измислица, които умело се случват на фона на една много скорошна наша реалност, авторът ни потапя и в нещо друго. За хората, които не обичат да четат между редовете вероятно това, за което ви говоря ще остане скрито и недостъпно завинаги. Тези обаче като мен, които обожават да търсят и понякога без да искат да намират, ще си открият купища съкровища. Недостатъчно добре прикрити за очите на търсещия читател и човек, същевременно завоалирани изцяло в художествен сюжет, който търпи безброй разкрития, обрати и изключително много действие. Злото, което е у всеки от нас. Толкова силно и всемогъщо, че да създаде чудовища. Те обаче не са нищо повече от самото зло, захранено с болките и мъките ни. „Нищо не чувах. Нищо не виждах. Не усещах нищо друго освен вечния ламтеж на мрака, който съпътства целия ни живот и от който човек не може да избяга.” Човекът се страхува от дявола. От ония твари, които дебнат в тъмното, сякаш безсмъртни и непобедими, но истинската опасност дебне често в лика, който ни гледа от огледалото или от тия дето трябва да са ни най-мили, обичащи и обични. „Накрая ще излезе, че да се бориш с мамници е по-лесно, отколкото с предатели… Мамниците поне можеш лесно да ги разпознаеш! Като видиш огромна…….., веднага ти става ясно, че срещу тебе стои звяр, от който трябва да се пазиш, ама… Като застане срещу тебе човек – едно момче… Гледаш го нищо и никакво… Чудиш се как да му помогнеш… Откъде да знаеш, че в него живее дявол, по-опасен и от мамник?”. Докъде се простира необятното човешко съзнание и има ли оправдание за злините?! Може ли да се оневини злодеяние и престъпление, замаскирани с любов?! Колко далеч стига човека воден от изконното си право да защитава живота си и семейството си?! Нима черните магии не са олицетворение на човешката черна страна?! Има ли по-голям дявол от човека?! Чувството за вина, което буквално да те накара да си говориш сам. Тайните, които понякога се погребват с мъртвите, но често излизат от гробовете им и възкръсват, за да помним. Паметта ни е едно от най-големите богатства, но и най-слабо наше място. Това е валидно и за времето сега. Било е валидно и векове наред откак ни има. „Абе, езикът си е богатство и не требе да се забравя. Виж, дека всека дума у езика си важна и си има история! Она е път. Почнеш ли да забравяш думите, че почнеш да губиш и пътя и в един момент… Нема да има надека да одиш…”. Романът е осеян с много свръхестествени елементи, които лично на мен са ми любими по принцип. Те обаче са предимно олицетворение на съвсем естествени и човешки черти, качества, ценности или отсъствието на такива. Също са пазител на родовата памет, която се е предавала под формата на сказания от уста на уста от нашите прадеди до наши дни. Бих казала смело, че сюжетът е много оригинален и уникален. Поне за мен. Не бих нарекла книгата фентъзи, защото ми се иска да я нарека с някой много по-български термин. Нещо по-топло и наше. Може би приказка. Може история. Сказание в реално време. Като цяло ще ми е трудно да я втъка в една единствена дума. Най-прекрасното нещо, което един пишещ творец може да предизвика у четящия е тази огромна еуфория и превъзбуда, с които пиша настоящите си размисли. Те са стократно повече от това, което ще успея да пресъздам. Препоръчвам на всеки да я прочете, но да следи и между редовете. Прочетох толкова безумни „рецензии”, че чак ми е мъчно. Ние обаче все пак сме си народ, който обича да „търси под вола теле”. Всичко, което видях като негативна обратна връзка го намирам търсен ефект и съвсем на мястото си. Просто няма как да е друго. Най-много обичам, когато огромните ми очаквания бъдат надхвърлени, а откровено се случва много рядко. Няма да ви разказвам нищо свързано с анотацията на книгата, защото нейното място е на задната корица, а информация за сюжета и неговите елементи има предостатъчно навсякъде. Идеята ми, когато споделям нещо направило ми силно впечатление е да пресъздам максимално добре емоциите си и моят личен задълбочен /според възможностите ми/ анализ. Все на някого това ще е полезно и приятно за четене. Поне на мен ми е прекрасно за споделяне. Хора, мога да кажа още толкова много, но наистина е хубаво да откриете вашите истини сред страниците.