„Харолд и Мод“ или колко е важно да бъдеш различен

Никога няма да забравя първата си среща с „Харолд и Мод“, защото макар да беше много, много отдавна, беше изключително ярка. Оттогава искрено се вълнувам от всяка всъможност за досег с текста на Колин Хигинс през различните изкуства.

За мен историята на „Харолд и Мод“ започва в театъра. Спектакълът в „Малък градски театър“, който гледах в съвсем ранните си тийнейджърски години, беше прекрасен, с великолепни актьори и си остава до ден днешен, колкото и да е сантиментално, абсолютният ми фаворит сред постановките по пиесата. В ролята на Мод беше Цветана Манева, а Христо Мутафчиев играеше Харолд.

Това съвсем не значи,че не бих препоръчала горещо както едноименния филм от 1971 година с Рут Гордън в ролята на Мод, така и българската телевизионна театрална постановка, която Хачо Бояджиев прави само няколко години по-късно - през 1978 година. В нея в ролята Харолд е Стефан Данаилов, а в тази на Мод - Леда Тасева.

Преди да ви разкажа повече за книгата, мисля, че е редно да отделя няколко реда на нейния автор. Колин Хигинс е сценарист и режисьор, добре познат на всички киномани не само с „Харолд и Мод“, но и с класическата черна комедия "Мръсна игра" (Foul Play). Характерното му чувство за хумор се превръща в извор на вдъхновение за творци като Уес Андерсън и Джъд Апатоу. Първият му успех в киното идва именно със сценария на „Харолд и Мод“ и макар че Paramount възлагат режисурата на Хал Ашби, Хигинс остава доволен от крайния резултат.  

Като роман „Харолд и Мод“ излиза паралелно с екранизацията, но между двете произведения има известни разлики. Едва ли ще ви изненадам – книгата е по-богата на детайли, част от героите и случките в нея не стигат до екрана, някои неща са променени с оглед на различните изразни средства, с които си служат двете изкуства. Ценното обаче го има и на двете места. Ексцентричната и същевременно мъдра Мод. Затвореният и същевременно обичащ да провокира Харолд. И най-вече удивителната връзка, която се създава помежду им.

Харолд е на деветнадесет години, обича да ходи на погребения и да инсценира собствената си смърт. С основна цел да шокира майка си, която след няколко припадъка, преодолява шока и впряга всичките си усилия в това да насочи вниманието и енергията на странния си син към някакви „по-нормални“ занимания. Обречена е на грандиозен провал, особено след като на едно погребение Харолд случайно се запознава с почти осемдесетгодишната Мод. Която не само обича да ходи на погребения, но и да краде коли. 

Нетрадиционен и вдъхновяващ тандем авантюристи, Харолд и Мод ни показват едно различно лице на приятелството и любовта, излизащо извън рамката на общоприетото и едновременно с това искрено.  Между смеха и засаждането на откраднати дървета Харолд намира онова, което най-много му е липсвало – разбиране. А Мод... Тя пее своята лебедова песен с истински аристократичен финес и притежава неизчерпаем запас от мъдрост и харизма. И успява да провокира един неуверен млад човек да погледне на света по различен начин и да приеме себе си. 

Убедена съм, че всеки, докоснал се до историята на Харолд и Мод, в която и да е от нейните форми (а защо не и във всички, лично аз го препоръчвам горещо), ще открие нещо за себе си в нея. Смях, мърдост или надежда. Или и трите. Вместо финал ще оставя любимия си цитат от книгата:

„...такава е истината. Светът няма нужда от повече стени. Всички трябва да излезем и да строим мостове!“