Лицата на превода: Вера Петрова
Вера Петрова сравнява превеждането с изкачването на върхове, с умението да надникваш отвъд думите. Неслучайно - нейните преводи разкриват една друга Италия и една друга България, реалност отвъд клишетата, с дъх на ябълки. Реалност, в която искаш да се "гмурнеш" така, както Вера се гмурка в нов текст. Защото хубавите книги са като стойностните хора - те ни "променят, или поне отварят пролука в съзнанието ни. И чрез емоцията ни напомнят кои искаме да сме."
„Превеждането е като да катериш връх - когато погледнеш отгоре накрая, се чудиш, че си могъл да тръгнеш без колебание с малките си стъпчици.“
Вера Петрова е преводач и писател, журналист и пътешественик. Живяла е в Италия, била е преподавател в Университета в Пиза и кореспондент на чужди медии, както и главен редактор на месечни издания у нас. Автор е на три книги: „Вместо книга“, „Завихряне“ и „Разходки из невидимия свят“. Превела е на италиански език произведения на Йордан Радичков – „Спомени за коне“ и избрани разкази от „Хора и свраки“. Преводач e на някои от най-известните съвременни италиански автори на български език: Умберто Еко, Джани Родари, Елена Феранте, Маргарет Мацантини, Паоло Джордано, Паоло Сорентино, Бернардо Бертолучи, Гуидо Сгардоли, Виола Ардоне и др. Вера Пeтрова превежда бестселъра на издателство „Лемур“ - „Сицилианските лъвове“ и продължението - „Зимата на лъвовете“.
Опишете професията си с три думи.
Надничане отвъд думите.
Как станахте преводач и защо избрахте италианския език?
Не се наложи да избирам и не възнамерявах да се занимавам с превод. Докато живеех в Италия, група издатели ме попитаха дали бих се заела със следващия превод на текстове от Йордан Радичков. Вече имаше издадени негови книги на италиански. Не беше лесен преходът от първоначалното „О, не, как така!“ до „Ще се заема.“ Радвам се, че се осмелих, остана си сред най-щастливите събития в целия ми професионален живот. Години наред след това не се занимавах с художествен превод, а когато реших да му се посветя, вече беше от италиански на български.
Кога сте се чувствали „изгубена в превода“?
Случвало се е, но не като преводач, а като слушател. В едни далечни колумбийски планини, сред най-старите племена на Земята. На преводача от местния език му отнемаше много време, за да преведе думите на вождовете, Мамос, на испански. Както после ми обясни, техният говор не е линеен, също както мисленето им, прескача между измеренията и няма общо с нашата логика и разбиране за изказ. Беше чудесен урок за потапяне в друга реалност и надничане отвъд думите, както го нарекох в началото.
Любима дума на италиански? Книга/ място/ песен/ филм/ храна?
Пътувам с приятели, пълнолуние е. В колата звучи „Тоска“, край прозорците се изнизват един след друг силуетите на пинините. След малко пред очите ни се разлива сребро - морето е като в „Амаркорд“ на Фелини. Не помня обаче дали пътувахме към Амалфитанския бряг за прочутите спагети с тиквички от Нерано или към Поцуоли, родното място на София Лорен, за нежните им октоподчета с пресен грах.
Кой беше първият ви превод и с какво ще го запомните?
Като изключим преводи на радиопиеси и статии, първият ми сериозен превод, както споделих по-горе, беше книгата "Хора, свраки и коне", с две издания в Италия от различни издателства ("Вашело, "Воланд"). Беше сборник от повестта "Спомени за коне" и някои разкази от "Хора и свраки". Едвам успяхме да издадем книгата навреме, два месеца преди да се роди първото ми дете, Сара. Това едновременно случване на щастливи събития само по себе си е незабравимо. Мога да добавя урока по смирение на големия ни писател, когато представяхме книгата из Италия. Когато влезе в аулата на университета в Пиза, промълви: “Ама как така ще говоря тук, ами че тук е чел лекции Галилео Галилей!”
Кога преводачът се превръща в писател?
Когато престане да се стреми непременно към това. Добър съавтор е повече от недобър автор.
Какво е най-вълнуващото във Вашата професия?
Най-вълнуващото в професията е моментът на „гмурването“. Докато работя, невинаги го забелязвам, но има едно усещане за пълно потапяне в текста, не непременно в самото начало. Така че най-вълнуващият момент понякога се е случил, без да те предупреди - като в живота.
С какво „Сицилианските лъвове“ и „Зимата на лъвовете“ се отличават от другите преводи, по които сте работили?
Едно от нещата безспорно е обемът, двата тома надхвърлят хиляда страници. Като човек аз лесно се паля за нещо и скачам в дълбокото, после е възможно и бързо да ми омръзне. За такъв превод обаче трябва постоянство и търпение, и то без да се губи ентусиазмът. Историята на един от най-известните италиански родове, впрочем написана в сегашно време, ме пренесе в Сицилия задълго - научих много и най-вече почувствах много.
Как бихте определили стила на Стефания Аучи, какво е специфичното в нейното писане?
Преди да се захване да пише за поредица от смели човешки избори, Стефания Аучи прави своя личен избор как да разположи историята на един прославен род в световния, италианския и сицилианския исторически контекст. Прави го в точната мярка, дотолкова, че на места текстът звучи като художествен сценарий за игрален филм с една особено важна отличителна черта - не флиртува с предполагаемите очаквания на публиката. Затова и героите ѝ са напълно правдиви, макар и неизбежно доизмислени.
Разкажете ни повече за работата по тези романи – в какво беше изпитанието и в какво удовлетворението?
Предизвикателство беше сегашното време в романа, защото на български то доста утежнява стила. Но пък представете си век и половина исторически развой между края на 18 и началото на 20 век в Сицилия, без да се спекулира с мафията, без дори да се назовава директно, просто другаде е фокусът. Човек си отдъхва от клишетата, а научава достатъчно за това кое къде се корени. Проучването и изпипването на детайлите е много ценно нещо. Докато превеждах втората част, си дадох сметка, че съм пребивавала във фамилното имение, което авторката описва, и бях готова да се закълна, че съм се хранила със същите прибори, век по-късно.
Какво ново и различно за Италия ще открие читателят в романите на Стефания Аучи?
Една достоверна представа за Италия от време, в което читателското любопитство обикновено ни е повеждало към други бохемски и артистични места из Европа.
Стефания Аучи
Защо това са най-продаваните романи в Италия, според Вас?
Може би именно заради подхода, за който стана дума. Според мен италианците се намират в момент от историческото си развитие, в който е здравословно да си спомнят, че зад всеки избор - екзистенциален и политически - стои преди всичко човешки избор. Това личи ясно в историята на фамилия Флорио, една от най-влиятелните в Европа в края на 19 век.
Можем ли чрез една (такава) книга „да станем повече от това, което сме“? Въобще какъв е потенциалът на художествената литература да документира и променя?
В днешно време, струва ми се, би трябвало да насочим усилията си към това да се съхраним каквито сме, защото се иска все повече, по-бързо, по-по-по… В крайна сметка ние всички търсим смисъла на съществуването, дори и когато бягаме между кориците на романите, или пък именно затова посягаме към тях. Познавам хора, които ронят сълзи над книги и филми, но не са в състояние да помръднат и на милиметър встрани от схващанията си, когато нещата опрат до собствения им избор. Високо ценя способните на дълбока, истинска промяна. Защо да не дойде и от книгите.
Посочете ни любим момент от романите на Аучи?
Ярката светлина на Егадските острови, в рибарските мрежи се мятат огромните риби тон, дробовете вдишват сол при всеки порив на вятъра, деца тичат в прахоляка… По време на автомобилното състезание „Тарга Флорио“ сред мъжете снове крехка жена в работен гащеризон, донесла в Сицилия полъха на една еманципация, която и до днес си пробива трудно път… Терасите на „Вила Иджеа“ слизат устремно към морето, Палермо се простира от другата страна на залива - посредник между континента и острова, мост между вековете.
Повечето читатели вероятно имат романтична представа за Италия и италианския език. Какви обаче могат да бъдат неговите „подводни камъни“?
Всеки език ги има. Подводните камъни според мен са по-скоро в културните различия. Някои отпратки към миналото на Италия могат да звучат романтично на техния език, но да спънат прочита при превода заради недоразбрани политически отсенки или исторически неясноти. И обратното, нещо от обикновеното италианско ежедневие може неочаквано да въодушеви нашия читател.
Какво е по-сложното за Вас – да превеждате от италиански на български или обратното?
Да превеждаш книги би трябвало да е по дефиниция сложно, но възможно. Всичко е въпрос на опит и нагласа. Зависи и от вида превод, защото в симултанния превод например понякога е по-лесно да превеждаш между езици със сходна структура, отколкото на майчиния си език. В превода на художествена литература трябва да има откривателство и удовлетворение, условието е това да не си личи. Важи и за двата варианта, за които питате.
Какъв е Вашият подход при един превод? Имате ли формула, ритуали или определени стъпки, които следвате в процеса?
Превеждането е като да катериш връх - когато погледнеш отгоре накрая, се чудиш, че си могъл да тръгнеш без колебание с малките си стъпчици. Нямам специален ритуал, по-скоро обръщам внимание на синхронните случвания и знаци, винаги ги има по време на работа, и те винаги са добри съветници. Много държа да усетя цялостното звучене, след като преводът е завършен. Никога не съм предавала текста на части, понякога правилната дума проблясва едва при финалния прочит.
Дайте пример с дума/ израз, които са непреводими или сте имали затруднения с тях?
С риск да ви досадя, пак ще дам пример от превода на Йордан Радичков. Ковачичка ябълка. Местно название на сорт ябълки, които, представях си, са от онези, дето се спаружват на тавана през зимата, бедни ябълки. Самият бай Йордан вдигна рамене, как да ми я опише, той така си я знаеше. Колко просто нещо, особено като се има предвид Радичков и неговият език, а точно то ме измъчи най-много и най-дълго го мислих. В онзи леден януари, когато писателят ни напусна, на поклонението в „Св. Седмочисленици“ вместо цвете му занесох една мъничка премръзнала ябълка, беше нашето сбогуване.
Този отговор ме насочва към връзката минало – бъдеще. Как съвременният свят и новите технологии влияят на изкуството на превода?
Наскоро ме питаха коя дигитална система за превод от италиански на български използвам - не можах да бъда полезна, защото просто не използвам. Но много се пазя от оценки за неща като музиката на новото поколение, нови технологии и нововъведения, дори в езика, защото промяната е неизбежна и невинаги сме готови да я посрещнем. А за неграмотността са си виновни хората, не технологиите.
Какво е значението на преводачите в един мултикултурен свят?
Най-вероятно преводачите ще бъдат свръхнеобходими до един момент, а после внезапно ще станат отживелица. Бих се радвала светът наистина да бъде мултикултурен, иначе хич няма да е културен.
А от какво значение ще бъдат езиците в бъдеще, според Вас?
Езиците са изразно средство. Не мисля, че човечеството дори е открехнало потенциала си от изразни средства. Засега.
Умберто Еко казва, че „Думите приемат различни значения според контекста.“ В този смисъл, кога един художествен превод е добър и кога лош?
Преводът трябва да е верен. Понякога това изисква да не си докрай верен на думите. Самият Умберто Еко винаги се е опитвал да предпази преводачите от изкушението да „подобряват“ текста.
Кое е последното Ви „откритие“ като преводач?
Ако учите двегодишно дете да говори и произнесете една и съща дума на два езика, родния му и чужд, то ще избере по-лесно произносимата версия. Колко просто. Всеки писмен текст може да бъде проверен, като се изчете на глас. Там, където не звучи леко и плавно, трябва да се промени. Когато четем, съзнанието ни чува речта.
От какво значение е издателството за превода?
Започва с избора на книгата, разбира се, най-важното. Коректните отношения с издателството създават комфорт в работата, което също е важно условие. Ако издателят се доверява на преводача, на преценката и вкуса му, се работи лесно, редакторските намеси са в нужните граници и всичко върви гладко. Тъй като работя и като редактор, ще отбележа, че правилото да не се подобрява стилът на автора важи особено в този случай.
Защо избрахте да работите с „Лемур“?
Всъщност това е издателството, с което работя най-отскоро, но всичко тръгна плавно, все едно се познаваме от години. Синхронните знаци, за които стана дума, ги имаше, имаше я лекотата в отношенията и решенията. Усетих, че ми се доверяват. Вярвам им и аз.
Мотото на „Лемур“ е светът на хубавите книги. Кои са те за Вас?
Ще се позова на един от предишните въпроси. Книгите, които ни променят, или поне отварят пролука в съзнанието ни. И чрез емоцията ни напомнят кои искаме да сме.