В топлите страни по Коледа
Стане ли декември, душата, куфарът и краката ми тръгват в посока топлите страни. Една корпоративна птица, отскубнала се от всичко стъклено и предвзето, сплита коси и навлича памучна бяла роба, за да се отправи към някое по-цветно, богато на истории и творчество място извън Европа. Е, поне до преди две години беше така. Сега… знаете. И когато календарът изшумоля на декемврийска страница тази година, рефлексът ми да започна да планирам пътуване, беше толкова силен и толкова напразно - безпомощен, осъзнавайки невъзможността да се реализира, че умът ми се вкопчи неистово в идеята да намери други начини да се пренесе на по-слънчево и одухотворено място. Книжният номад с мое име, се затвори в библиотеката и зачете заглавията по рафтовете. Базарът на книгата това лято почти ме разори, но се потупах мислено по рамото за избора. Идентифицирах няколко тематични групи издания, закупени несъзнателно от различни шатри. И една тема изскочи като отговор на празничните ми мечтания – тази за Индия – топла, цветна и всякаква друга, каквато си я бях поискала да посетя по Коледа. Три книги светеха в един и същи оранжево-жълт нюанс на кориците. Правеха визуални паралели помежду си, а дори не бяха подредени една до друга. Спомних си, че две от тях – „Децата от Бхут Базар“ и „Невероятните приключения на сестрите Шергил“ купих от шатрата на издателство „Лемур“. Третата – „Шантарам“ - поръчах онлайн от сайта. С нея си имаме дългогодишна история – събираме се и се разделяме като двойка влюбени, които не знаят какво ги събира, но все се търсят. И така пътешествието ми до Индия започна...
Минах първо през Бомбай с „Шантарам“. Отново. Тази спирка е първа, последна, понякога междинна, после отново става дестинация, която искам да посетя, все едно отивам за първи път. Много дълго четох книгата. Смях се по летища с нея, плаках по дивани, кикотих се и се възмущавах по спирки и автобуси. Веднъж ми напомняше на всичко възвишено, което научих за Индия от израелската ми йога-инструкторка, друг път ми нявяваше на чергарско-хипарските крайности, в които изпадаше бившият ми съпруг. Ала най-вече ме впечатляваше умението на един мъж да пише така богато. Цветно, емоционално, описвайки тонове чувства и мисли, че да те разтрепери. И Стайнбек е описвал детайли, и още как. Но авторът тук пресъздаваше гладко и структурирано цели животи, превръщайки ги в пищен спектакъл от гримаси в тела с имена на индийски божества. Всеки прочит ме пренасяше светкавично по индийските ширини и можех да подуша аромата на подправките, да се влея в потния въздух на напечените от слънце бомбайски улици, да докосна копринената риза на някой местен. Не знам как се пише така в общия случай – дали е от ума или от сърцето. Имайки предвид, че тази книга е по действителен случай, мисля, че беше написана като апотеоз на желанието за свобода – историята на беглец с безброй самоличности, намерил себе си на най-неочакваното място. И тогава ме осени прозрението за това защо все бягам и после се връщам към книгата. Осъзнах, че главният герой, макар преследван от закона, има повече пространство, свобода и смелост да върви напред с живота си под ръка, от мен – гражданката на света, която никой за нищо не преследва. Никой, освен вътрешният й глад за въздух и лекота, затрупана под лични, работни и емоционални тежести, които понякога задушаваха повече и от затвор. И за пореден път избягах от Шантарам. Затръшнах последната глава недочетена и си купих нов билет за Индия.
Този маршрут изискваше прекачване в Англия, преди да мога да се впусна в пищно пътешествие из Амритсар и да посетя Златния храм. Там започва историята за „Невероятните приключения на сестрите Шергил“. Видях сходства с глобалната тенденция - мнозина индийци търсят бъдеще в Европа и САЩ, докато всички американци и европейци се тълпят на опашки да се докопат до свещената мъдрост на Индия, мислейки си, че ще успеят, като я посещават веднъж годишно за среща със своя Гуру Джи (който е бил в досег с индийската традиция, знае за какво говоря). За щастие, сестрите Шергил ме отведоха на място, където нямаше псевдо-възвишени чуждестранни поклонници. Не мога да отрека, че авторката Бали Каур Джасвал, смесва светски стил на писане с усещането за Индия така, че книгата малко напомня на американска екранизация – диалози които се четат леко, три сестри в комплексни отношения с майка им, тайни, загадъчна торбичка за бижута в чекмеджето на умираща стара жена, отчуждение превръщащо се в мъдро прозрение на тема какво е близост и семейство - открих всички елементи на американското кино. Там беше и Индия обаче. И начинът, по който беше въведена в историята, даваше екзотичен привкус, като красив реверанс към духовността, изплуваща над всичко светско и повърхностно, омесено с щипка тъмно и разстърсващо.
После заминах за Делхи. Реших да видя „Децата от Бхут Базар“ за финал. Не мога да кажа дали беше грешка да обиколя Индия точно в този ред, но местата по света, които са конфликтни зони, винаги са ме ужасявали и привличали едновременно. Едва след като завърших пътуването си по страниците на книгата, прочетох, че Дипа Анаппара е разследващ журналист, а история е написана с действителните размери на болката, нищетата и престъпността в бедняшките квартали на индийския метрополис. Не авторката ме разходи из тях обаче, а едно девет годишно дете, през чиито думи излиза наяве сюжетната линия. Творбата наподобява ароматната пирамида на парфюм – три отделни части, всяка със своя принос за финалния резултат - в основата на историята са залегнали минали събития и модели на обществото, които предпоставят безпомощността на властите и полицията, етническите размирици, страхът. Сърцето на сюжета съдържа ценности, нагласи, религия, духове (или джиновете, които са водещи и в оригиналното заглавие на книгата) и обуславят разбиранията за добро, зло и проявленията им. Върховите нотки са сладки, по детски топли и изпълнени с хумор. Усещаш ги в начина, по който невръстният главен герой разказва, сякаш върви до теб и не пуска ръката ти, а когато пусна моята, поисках да се върна отново в началото на пътешествието. Сега обмислям следващата дестинация... Да имате идеи?