Поканете празничния дух у дома с "Имението. Бляскави времена"

Всеки отбелязва празничните дни по различен начин и с различна книжна компания. Тази година ви каним да се потопите в "Имението" на Ане Якобс и да поканите Коледния дух у дома с един кратък откъс от новия роман на авторката на "Тъкачната вила". 

Междувременно паважът на двора беше покрит с тънка бяла пелена, боровете и хвойновите храсти бяха напудрени в бяло, а върху локвите плуваше сива, полузамръзнала киша.

По пътя бавно преминаха два-три камиона, освен тях – няколко конски каруци, превозващи бъчви с бира и дърва. Франциска видя и група селяни, понесли две малки борчета. Имаше неписан закон, че селяните могат да отсекат коледните си дръвчета от гората на имението.

– Побързайте, момичета – настоя мама. – Хайнеман вече е впрегнал конете.

Започваше „напрегнатата част“ от деня, както обичаше да казва Елфриде. Към два часа в селското училище се поставяше коледна пиеса, на която бяха поканени господин пасторът и госпожа баронесата заедно със семействата им. Преди, когато бяха още деца, и те можеха да вземат участие в пиесата. Момчетата предпочитаха ролята на лошия стопанин, докато момичетата естествено искаха да изиграят Дева Мария. Обикновено обаче децата от имението бяха облечени като ангели или овчари, само веднъж Йобст получи възможността да изиграе стопанина.

– Крилата от гъши пера са ни още оттогава – отбеляза развеселена Елфриде, когато седнаха на запазените за тях столове в претъпканата училищна сграда.

– Шшшт – скара се мама.

Ах, беше невероятно хубаво и същевременно толкова тъжно, че очите на Франциска се насълзиха. Знаеше всяка дума наизуст, знаеше точно кога дадено дете ще се запъне, на кого са му паднали крилата и защо се шушука отзад при малките ангелчета. Някой от малките сигурно точно сега спешно трябваше да отиде до тоалетната. Хорът запя „Високо от небето, оттам ида“ и Франциска се присъедини с пълно гърло. Чу как Елфриде подсмърча до нея – пак не си беше взела носна кърпа и много невъзпитано си бършеше носа с ръкава на палтото.

След като пиесата завършеше успешно, деца и учители се струпваха около баронесата. Мама хвалеше изпълнението и благодареше за поканата, а после връчваше на учителя Швен подарък за училището – обикновено това бяха моливи, тетрадки, шарени гумички, тебешири или нова стенна географска карта. Накрая всяко дете можеше да бръкне в голямата торба, която държеше Елфриде.

Там бяха сладките с бял пипер и гевречетата, изпечени от готвачката, но имаше и бонбони в пъстри опаковки, както и любимите близалки с вкус на череша. Не беше позволено да се рови, всеки трябваше да вземе това, което първо хванеше.

Благодарствената реч на учителя Швен почти винаги биваше прекъсвана от пронизителни свирки. Звучеше ужасно, малките деца си запушваха ушите, а по-големите хукваха към прозорците.

– Пазете крилата! – вайкаше се учителят Швен. – Догодина пак ще ни потрябват.

Навън се бяха събрали общинските овчари, за да посрещнат Коледа със свирнята си. Те се отбиваха във всеки селскостопански двор, искаха си ракия и своите „грошове“ – заплатата си за цялата година. Тенекиените свирки се предаваха от поколение на поколение, през годината се пазеха в плевните и на тавана, вече бяха съвсем разкривени и очукани, но това нямаше никакво значение – звукът им си оставаше все така ужасен. Въпреки че не беше длъжна, господарката на имението възнагради и овчарите и получи в замяна оглушителен благодарствен концерт.

Накрая се качиха на каретата и потеглиха към имението. Цяло чудо беше, че конете не полудяха от този шум. Сигурно се дължеше на магията на Коледа, която – както беше известно – дори животните усещаха. Щом се върнеха в конюшнята си, украсена с борови клонки и имел, всички те щяха да получат допълнителна порция храна.

Вече ги очакваха. Взеха палтата им и им донесоха чисти обувки. На лицата на всички беше изписано радостно очакване на голямото събитие. От залата, където за даряването вече се беше събрала прислугата, долитаха сподавени гласове. Навсякъде ухаеше на борови клонки и сладкиши.