"Трите смърти на Америгор" - да погледнем с чувство за хумор тъжните абсурди на нашето време



„Трите смърти на Америгор“ е произведение, от което въображението, богато, ярко и необятно, струи на талази. Всеки ред от неговите страници изненадва сетивата на читателя с използваните от писателя изразни средства – неочаквани сравнения, игрови език, изненадваща употреба на многозначни думи и прочее. Ако е необходимо творбата да се опише с няколко думи, то те биха били следните: сериозност, омесена прилично с неподражаем хумор. А ако бях литературен критик, навярно бих се изразила така: истинното и комичното са в такава забележителна симбиоза, че дори абсурдното звучи логично.

Изключително интересно е да се наблюдава как в ограничения обем, който е характерен за жанра повест, Арсен Мердански е създал цял един свят, простиращ своите граници отвъд морета, планини и континенти, но същевременно малък, познат и заключен в пространството на житейските преживелици на шепа герои. Светостроенето тук е осъществено чрез споменаване на действителни личности и географски обекти, чрез добавяне на бележки под линията от името на издателя, чрез елементите, присъщи на металитературата. В този пълнокръвен свят персонажите ръководят своето време с всичката сериозна тържественост, на която са способни, досущ като нас, истинските персонажи от истинския свят. И този факт буди усмивка, добре де, по-скоро е хилене, докато се опитваш за прочетеш следващия ред, защото в техните истории, в речта им (помпозна и високопарна на моменти), в разсъжденията и поведението им, в стремежите им лесно можем да припознаем себе си. Устремени към върховете на ежедневието, често се увличаме по безсмислени (и на пръв, и на втори, трети и така нататък поглед) модели, независимо дали се отнася за начина, по който се обличаме, храним, говорим, мислим, обичаме, оценяваме доброто и не чак толкова доброто, с което се сблъскваме. Но авторът не ни съди, само ни дава повод да се надсмеем над собствените си недостатъци (поне на тези от нас, които ги притежават).

Да вземем образа на доктор Патиланска например. Тя е откривателка на чуден цяр, талантлива авторка на многобройни публикации и научни трудове, ерудирана водеща на няколко сутрешни телевизионни предавания, изключително красива като жена и всеотдайна към петте си деца майка и може без колебание да се смята за най-ярката звезда на българската медицина. Цялата тази характеристика е толкова нелепа, толкова невъзможна за съчетаване в пределите на способностите на една-единствена особа, че читателят съвсем логично би следвало да се залива от смях далеч преди да е стигнал до точката на изречението. Но нима той няма да се сети за поне един подобен персонаж, нахлул в живота му през екрана на телевизора или на смартфона? И ето как, с неподражаем хумор и докато ни забавлява, писателят поставя пред погледа ни едно явление от действителността, в и с което всички ние живеем. А понякога май тайничко се надяваме и да за задминем по надареност.

Някои истини е подходящо да бъдат поднесени най-вече чрез смях, уж на шега. Единствено тогава може да бъде постигнато едно своеобразно разсъбличане на абсурдите на битието, в които избираме да вярваме, макар ясно да съзнаваме, че са именно такива – абсурди. Авторът не сочи с пръст, не обвинява едно или друго поведение, едни или други привички, той просто ги прави достояние на читателя. Дава му възможност да погледне на света от нова, неочаквана гледна точка. А като изключим факта, че му подарява и някоя друга бръчица от почти постоянното лудо кикотене, го подтиква да се замисли – иска ли да се превърне в дермабог, това ли е неговото призвание, да бъде или да не бъде? Какво повече би могъл да поиска един читател? Остава му единствено да си намери едно жълто кану, да се излегне на припек в него и да разсъждава над смислиците и безсмислиците на човешката природа.

Безплатна доставка

Безплатна доставка за поръчки над 50 лв.

Връщане

14 дни право на връщане

Обслужване

Приемаме онлайн поръчки 24/7

Сигурност

Гарантирана сигурност при покупка