Исторически

В световната литература има много писатели, които разказват историята на страната и нацията си, чрез историята на едно семейство. И не чак толкова много, които го правят едновременно увлекателно и с размах. София Сеговия обаче съвсем заслужено се нарежда сред тях, защото успява да изгради не просто запомнящ се сюжет и ярки персонажи, а пълнокръвен и изключително въздействащ образ на Мексико от двайсетте години на миналия век.

В началото на ХХ век Европа е раздирана от конфликти, военни, но и обществени. Съвсем логично век по-късно все повече писатели обръщат поглед към този бурен исторически период. Прави го и Илария Тути, по свой, неподражаем и увлекателен начин, за да извади от гънките на историята онези забравени личности, които са успели да променят света и да го направят по-добър, въпреки ужаса и разрухата, които са ги заобикаляли.

Не ми се случва често, но все още понякога попадам на книги, чийто финал ме изненадва. Просто не успях да предвидя как ще завърши "Попитайте Сара Грос" на Жоао Пинто Коелю, а финалът е логичен. Но нали тъкмо в това се крие майсторството на писателите - да бъдат колкото непредвидими, толкова и убедителни.

Ако вече сте почитатели на В. Е. Шуаб, няма да останете разочаровани от тази книга, макар като сюжет да е напълно различна от останалите ѝ. Стилът на авторката и тук е невероятно красив и докосващ емоционално с описания, които развихрят въображението за света и упоменатите места. Ако пък не сте чели нищо от писателката до момента, то „Невидимият живот на Ади Лару“ е идеалната книга, с която да се запознаете със завладяващото писане на Шуаб.

Свързвах името Монтесори с образа на възрастна, белокоса жена. Слаба фигура, меки черти, остър поглед. После се порових в историческите статии и установих, че съм сугестирана до голяма степен от факта, че повечето снимки на Мария Монтесори в медиите са от зрялата ѝ възраст. Парадоксът е, че най-значимите постижения и научни разработки тя създава в доста по-ранна възраст – по същото време, когато се влюбва за първи път.

Любовта боли. Но колко често забравяме, че е така? Не и когато ни нарисува криле, с които да се разлетим на ята и да оцветим небето във форми и багри, каквито никога не сме и подозирали, че могат да се родят над сенките, които хвърлят душите ни и се преплитат в простора.

Вече попадах на няколко отзива относно „Попитайте Сара Грос“. Не прочетох и един от тях. Прочетох книгата, въпреки че дълго отлежа на рафта с непрочетените книги – чаках да й дойде времето. Малко се притеснявах да посегна към нея. Причината беше, че от ревютата, които не четях, някакси се промъкваше и до съзнанието ми достигаше името Аушвиц. Знаех, че страниците на книгата ще са може би болезнени. И чаках. Чаках момента, в който ще съм готова отново да пристъпя към тема, която, докато свят светува, трябва да стои отворена и да напомня на какво е способен човекът – на какво зло, но и на какво добро е способен.

Ако трябва с едно кратко изречение да кажа нещо за историята обаче, то няма да включва Аушвиц. Ще кажа, че за мен това е история за многоликостта и противоречията на човешката душа и за безкрайно цветната гама от взаимоотношения, които могат да възникнат между хората.