Попитайте Сара Грос
Вече попадах на няколко отзива относно „Попитайте Сара Грос“. Не прочетох и един от тях. Прочетох книгата, въпреки че дълго отлежа на рафта с непрочетените книги – чаках да й дойде времето. Малко се притеснявах да посегна към нея. Причината беше, че от ревютата, които не четях, някакси се промъкваше и до съзнанието ми достигаше името Аушвиц. Знаех, че страниците на книгата ще са може би болезнени. И чаках. Чаках момента, в който ще съм готова отново да пристъпя към тема, която, докато свят светува, трябва да стои отворена и да напомня на какво е способен човекът – на какво зло, но и на какво добро е способен.
Ако трябва с едно кратко изречение да кажа нещо за историята обаче, то няма да включва Аушвиц. Ще кажа, че за мен това е история за многоликостта и противоречията на човешката душа и за безкрайно цветната гама от взаимоотношения, които могат да възникнат между хората.
Книгата естествено повдига темата за предразсъдъците – поглежда към нея през погледа на различни герои, представили ни характерите си в различни времена и от различна географска точка. Силно смущаваща е една от мислите, които бяха с мен докато четях, а именно, че човекът сякаш не се променя, все търси някой друг, който да обяви за недостоен, да осъди като нисш; и човекът не се научава, или не помни, и през определен период от време взривява света заради егото, градено върху усещането за величие над другите.
„Попитайте Сара Грос“ стъпва на историческа истина, но не само поради тази причина героите в нея изглеждат съвсем пълнокръвни. Всеки един от тях е сякаш реален, защото не е идеален – носи в себе си ценностите си, но и слабостите си. В резултат на изборите, които правят, срещат приятели, откриват любов, стават родители, постигат успехи. Но също така носят и тежки последствия от някои тях. Понякога те са свързани с чисто външни обстоятелства – проява на безмерна жестокост и краен егоизъм у някой друг, но често са и резултат от вътрешните битки, които водят със себе си.
„Попитайте Сара Грос“. Интересен избор на заглавие на книга, даваща много отговори, но и задаваща още повече въпроси. Кога премълчаването на истината е начин да закриляме хората, които обичаме, и кога е проява на малодушие; колко дълго сме склонни да бягаме преди да изречем на глас нещата, които ни тревожат; как разпознаваме човека, на който ще споделим – случайно ли го избираме или всъщност толкова дълго мълчим, защото не сме го срещнали по-рано; как разпознаваме маската у човека насреща, какво сетиво използваме, за да разберем кое надделява у него – светлото или тъмното; защо понякога трябва да разберем първо чуждата болка, преди да направим постъпка за излекуване на собствената…
Не съм привърженик на изказвания, започващи с „авторът е искал да каже …“. Вероятно авторът е искал да каже много неща. Част от тях са стигнали до мен – в този етап от живота ми, в който чета книгата; други може да достигнат при следващ прочит; трети – въобще да не достигнат. Освен споделеното дотук, друго, което прави книгата важна за мен, е въпросът докога и доколко оставяме миналото да определя изборите, които правим днес.
Почти в самото начало на книгата авторът Жоао Пинто Коелю отбелязва: „ … за какво е нужна хипербола, ако глаголът е достатъчно изразителен?...“. Припомних си това и реших да спра да споделям какво мисля за „Попитайте Сара Грос“. Така или иначе, ако сте от хората, които четат началото и края на определен текст, тук ще намерите основното, което искам да кажа – не четете този или други отзиви за книгата, прочетете си книгата, “попитайте” я каквото ви е важно и си намерете вашите отговори.
Е, аз ще потърся отзиви сега – любопитна съм да разбера какво не e позволило на другите читатели, завършили историята посред нощ, да заспят. J