„Кратък дневник на съвпаденията“ и тайните, които писмата носят

„Кратък дневник на съвпаденията“ е от онези тихи книги, в които няма изобилие от драматични събития, напрежение и динамично действие. А всъщност се случват много неща. Ежедневни и обикновени за страничния наблюдател, но и съдбовни, и разтърстващи за онези, които ги преживяват.

Знаете ли къде се намира центърът на света? В „Кратък дневник на съвпаденията“ Доменико Дара дава едно от най-симпатичните предложения за отговор на този въпрос, на което съм попадала. Преди да стигнем до него обаче, нека започнем от писмата. Идеята за получаване на истинско писмо – написано на хартия, сложено в плик, изпратено по пощата и още повече доставено от пощальон, е толкова далечна за повечето от нас, че сякаш принадлежи изцяло на миналото. А всъщност не е точно така. И миналото, в което писмата са изглеждали единствено така, дори не е толкова далечно. 

„Кратък дневник на съвпаденията“ е историята на един пощальон, но и историята на един малък град и неговите жители. С техните тайни, разочарования, съмнения и любови. Писмата често намират своето място в световната литература, но този роман не е епистоларен. Поне не изцяло. Надарен с необикновената способност да имитира безпогрешно всеки почерк, водещият персонаж, благодарение на когото се запознаваме с останалите жители на Джирифалко, притежава онова очарование, присъщо на всички литературни герои, които излизат извън рамката на всяко еднозначно определение. Докато четях книгата непрекъснато си задавах един и същи въпрос: как е възможно някой, който чете чужди писма без позволение, да е толкова симпатичен? Все още нямам еднозначен отговор. Може би заради начина, по който съпреживява вълненията на околните. Или защото мотивите му са продиктувани от нещо повече от обикновено любопитство. И най-вече, защото преписвайки писмата, намира деликатен начин да помогне на онези, които имат нужда от помощ. 

Един ден сред писмата се появява необичаен плик запечатан с восъчен печат. Това само по себе си е предизвикателство. Може ли писмото да бъде отворено без да бъде счупен печата? И ако не може, то има ли начин той да бъде подменен? Защото пощальонът е сигурен в едно – това е любовно писмо. И се оказва напълно прав. Колкото до получателката, тя е точно толкова изненадана, колкото е и той. Най-странното е, че в погледа й липсва онова вълнение, толкова присъщо на получателите на подобни писма. Дали писмото наистина е за нея? Тръгвайки по следите на мистериозния подател, пощальонът разкрива тайни от миналото на две жени, но научава неочаквани неща и за своето собствено. 

Действието в романа се развива в края на шейсетте години, но периодичните ретроспекции, проследяващи историята на един или друг персонаж, създават пълнокръвна картина на живота в Италия през втората половина на ХХ век. Формите на общуване може да са различни, писмата да са написани на хартия, пътували с дни, а понякога и с месеци до своите получатели, но любовта, трагедията, малките лични и обществени победи, звучат не по-различно от съвременните. Което ни кара да се замислим толкова много ли се е променил светът и ни връща към неговия център. Според пощальона Господ е създал Земята кръгла с причина: 

„...тази причина беше божествената воля да дари на всички, от благородника до последния просяк, илюзията, че се намират в центъра на света... всяко едно местенце от земята, върху което, който и човек, от която и да е държава, да стъпи с крак, можеше да е точката, в която Великият архитект е забил върха на пергела, за да опише своята окръжност. Приемайки за неоспорима тази теорема, никой не би могъл аргументирано да обори факта, че Джирифалко е центърът на света.“

Доменико Дара преплита нишките на различните сюжетни линии с омагьосваща лекота, успявайки да разсмее, но и да натъжи читателите, да ни изненада, да ни провокира да се замислим, да превърне всяко съвпадение в част от една голяма и изключително красива картина.