Книгата като заслон от вятъра
Понякога си представям книгите като сезони. Някои са топли и уютни, докато присъстваш в тях като посетител, заради когото сюжетът оживява отново и отново. Други са цветни и ароматни, като природата в тъжно-прекрасна есенна утрин. А има и такива, които те помитат бурно, досущ като морските вълни през зимата. „Лятото на островните цветя“ прави реверанс към първите две и тактично изабягва суровата крайност, на който и да било сезон в сюжетната линия.
Посегнах към произведението на Мина Голд след доста дълъг нерадостен период в живота ми. Всъщност след цели шест години четене само на научна и бизнес литература. Разбира се, че ще ти е нерадостен живота, ще кажете. Лудост е да не прочетеш два реда от художвестена творба за толкова години..... Не можах да оприлича книгата на друго, освен заслон от вятъра на постоянните промени в корпоративната и научна среда, където ми се налага да присъствам ежедневно. Не че и в тази книга няма много вятър, заради северния климат, при който се развива историята, но нейният вятър се усеща по друг начин, защото се съчетава с гурме аромати, усещане за семейство в отношенията между един цял град и щипка освежаващ сарказъм от страна на главната героиня. Като да се потопиш в чаша горещ шоколад и да се чудиш как толкова време си се лишавал от присъствието му и идеалната комбинация с бисквитката сервирана към него.
Четях жадно, мислейки си, че всичко е измислица. Удостоих себе си със солидна доза самокритика, след като реших да проверя дали описваното в книгата място е реално, чак към средата ѝ. Сухият стил и винаги настояващо за валидност и вярност съдържание на научните и бизнес трудове, ме бяха вкарали в коловоза на литературен консерватизъм, където започнах да си вярвам сляпо, че всяка книга трябва да си знае жанровия гъол. Възмутих се на лекотата, с която умът ми беше забравил, че художествената литература е досущ като онзи стар, опитен барман, който ти сипва коктейл от размисли, исторически факти, реалност и измислица, без изобщо да пита какво пиеш, защото знае, че щом си седнал на бара му, значи си готов да пробваш нещо ново.
В основата стои простичка на вид история – едно момиче, куче, страст към цветята и разбито сърце в куфар, който не си правете труда да търсите, защото е гравиран между редовете. Ако пък решите да търсите куфар, сигурна съм, че ще откриете всякакви варианти на такъв – един за пътуване, един за изненади, един за тайни и поне още един, който е съмнително дали ще побере аромата на купищата прясно изпечени сладкиши, никнещи по-често и от цветята, описани в книгата.
Пластовете под повърхността на основния сюжет се оказват учудващо много с всяка следваща страница. Казваш си, че знаеш как ще завърши историята, но не – съвсем не знаеш. И както Аристотел е създал триактовата структура „начало – обрат – финал“, така и авторката вплита интересен тип посрещане, което спретват на главната героиня като новодошла, след него конфликт - толкова пасивно-агресивен, че кожата ти настръхва, докато четеш - и финал с малко очаквана развръзка, промени, изненади, отиващи си и завръщащи се образи.
А мястото, описано в книгата, се оказа истинско. И вълшебно, дори когато четеш за него в туристическите сайтове. Остров с пясъчни дюни, високи треви по ветровитите плажни ивици, с накацали по тях защитени видове птици, потайни горски пътеки и мънички къщи построени с пъстрото достойнство на северните страни. Завидях на хладния чист въздух и порозовелите от него лица на героите. Завидях, че те остават там завинаги, а аз се сбогувах с морския аромат, синята цветарница и всички лакомства за душата, с които ме нагостиха тези 416 страници.
Една завърнала се към красотата на художественото четяща