Съвременна проза

Доменико Дара е от онези писатели, които умеят да разказват за всичко еднакво увлекателно. От дребното, делничното, познатото на всеки до необикновеното, необяснимото, магичното. Онова, което променя съдби. Романите му не могат да бъдат преразказани, трябва да бъдат преживени, но в тях неизменно се намира по нещо, което да докосне сърцето на всеки читател.

Вижте с какво впечатлява в третата си книга "Записки по небесната механика".

„Кратък дневник на съвпаденията“ е от онези тихи книги, в които няма изобилие от драматични събития, напрежение и динамично действие. А всъщност се случват много неща. Ежедневни и обикновени за страничния наблюдател, но и съдбовни, и разтърстващи за онези, които ги преживяват. Вижте с какво романът от Доменико Дара е впечатлил Валерия Стефанова в ревюто.

Никога няма да забравя първата си среща с „Харолд и Мод“, защото макар да беше много, много отдавна, беше изключително ярка. Оттогава искрено се вълнувам от всяка всъможност за досег с текста на Колин Хигинс през различните изкуства.

Изключително талантлив разказвач, Еймър Тауълс ме спечели още с „Един аристократ в Москва“. Очаквах „Магистрала „Линкълн“ с огромно нетърпение и я прочетох много, много бавно. Причините са няколко. Вижте ги в статията.

„Черна торта“  е историята на едно семейство, но и историята на едно приятелство. Освен това е историята на една любов и, поне донякъде, на Карибите. Шармейн Уилкерсън е вплела изключително умело собственото си културно наследство в един всъщност универсален сюжет, а резултатът определено заслужава да бъде прочетен.

Ако приемем, че светът съществува от толкова много време, че всички истории вече са разказани, остава да се съсредоточим върху това как точно е разказана всяка една от тях. Понякога една различна гледна точка е напълно достатъчна, за да промени изцяло иначе познат сюжет. В „Брилянтни създания“ това е гледната точка на октопода Марсел. Остроумен, понякога хаплив, но винаги обективен в наблюденията си над човешкия род, Марсел преобръща напълно живота на поне двама души.

Като читател имам особена слабост към малките големи книги. Не всеки писател умее да облече силна, дълбока и наситена с емоции и послания история в малко думи, затова смятам че авторите, които успяват да го постигнат, заслужат особено признание. Тъкмо това прави Жоао Пинто Коелю в „Майко, сладко море“.

Да четеш Олга Токарчук винаги е удоволствие. "Гардеробът" обаче притежава особено очарование заради прекрасните илюстрации. Книгата събира в себе си три разказа - колкото различни, толкова и обладани от един и същи дух. Умението на нобеловата лауреатка да изгражда запомнящи се и изключително въздействащи образи се проявява еднакво ярко както в по-дългите, така и в кратките повествователни форми. С присъщата си ерудиция и елегантност на изказа, Токарчук ни отвежда там където реалността се пропуква, където възможното и невъзможното се преплитат.

"Малинверно" ни отвежда в един необикновен малък град в Италия, населен с литературни персонажи, където между фабриката за хартия и библиотеката, между миналото и бъдещето, нишките на множество малки истории се преплитат в един великолепен роман.

Има книги, които увличат като подводно течение – потапят те в дълбоките води на своите тайни, а после те изтласкват на повърхността за глътка въздух. Това е усещането, което имах при досега си с романа на Итамар Виейра Жуниор, напомнящ ми за великолепието на Жоржи Амаду и същевременно – за завладяваща модерна проза. Историите за живота на семействата в Агуа Негра създават очертанията на свят колкото нереално-митичен, толкова и грубо реален. С елегантния си стил Жуниор заплита нишките на вълнуващо повествование, предизвикващо въпроси, свързани със съвестта и честта, със значимостта на кръвните връзки. Непосилно трудното битово и работно ежедневие на семейството наследници на роби би изглеждало като низ от страдания, пот, сълзи, ако не съществуваше елементът на приказно вълшебство.