Изключително талантлив разказвач, Еймър Тауълс ме спечели още с „Един аристократ в Москва“. Очаквах „Магистрала „Линкълн“ с огромно нетърпение и я прочетох много, много бавно. Причините са няколко. Вижте ги в статията.
Съвременна проза
„Черна торта“ е историята на едно семейство, но и историята на едно приятелство. Освен това е историята на една любов и, поне донякъде, на Карибите. Шармейн Уилкерсън е вплела изключително умело собственото си културно наследство в един всъщност универсален сюжет, а резултатът определено заслужава да бъде прочетен.
Ако приемем, че светът съществува от толкова много време, че всички истории вече са разказани, остава да се съсредоточим върху това как точно е разказана всяка една от тях. Понякога една различна гледна точка е напълно достатъчна, за да промени изцяло иначе познат сюжет. В „Брилянтни създания“ това е гледната точка на октопода Марсел. Остроумен, понякога хаплив, но винаги обективен в наблюденията си над човешкия род, Марсел преобръща напълно живота на поне двама души.
Като читател имам особена слабост към малките големи книги. Не всеки писател умее да облече силна, дълбока и наситена с емоции и послания история в малко думи, затова смятам че авторите, които успяват да го постигнат, заслужат особено признание. Тъкмо това прави Жоао Пинто Коелю в „Майко, сладко море“.
Да четеш Олга Токарчук винаги е удоволствие. "Гардеробът" обаче притежава особено очарование заради прекрасните илюстрации. Книгата събира в себе си три разказа - колкото различни, толкова и обладани от един и същи дух. Умението на нобеловата лауреатка да изгражда запомнящи се и изключително въздействащи образи се проявява еднакво ярко както в по-дългите, така и в кратките повествователни форми. С присъщата си ерудиция и елегантност на изказа, Токарчук ни отвежда там където реалността се пропуква, където възможното и невъзможното се преплитат.
"Малинверно" ни отвежда в един необикновен малък град в Италия, населен с литературни персонажи, където между фабриката за хартия и библиотеката, между миналото и бъдещето, нишките на множество малки истории се преплитат в един великолепен роман.
Има книги, които увличат като подводно течение – потапят те в дълбоките води на своите тайни, а после те изтласкват на повърхността за глътка въздух. Това е усещането, което имах при досега си с романа на Итамар Виейра Жуниор, напомнящ ми за великолепието на Жоржи Амаду и същевременно – за завладяваща модерна проза. Историите за живота на семействата в Агуа Негра създават очертанията на свят колкото нереално-митичен, толкова и грубо реален. С елегантния си стил Жуниор заплита нишките на вълнуващо повествование, предизвикващо въпроси, свързани със съвестта и честта, със значимостта на кръвните връзки. Непосилно трудното битово и работно ежедневие на семейството наследници на роби би изглеждало като низ от страдания, пот, сълзи, ако не съществуваше елементът на приказно вълшебство.