„Черна торта“ – от наследство към идентичност и обратно

„Черна торта“ е историята на едно семейство, но и историята на едно приятелство. Освен това е историята на една любов и, поне донякъде, на Карибите. Шармейн Уилкерсън е вплела изключително умело собственото си културно наследство в един всъщност универсален сюжет, а резултатът определено заслужава да бъде прочетен.

Ще започна с едно признание. Ако има известна личност, чието мнение за книга да провокира любопитството ми, това не е Рийз Уидърспун, която безспорно притежава усет за подходящи за екранизация сюжети. Не е и Опра. Не е дори някой от любимите ми писатели. Барак Обама е. Преди години попаднах случайно на едно интервю, в което говореше за „Орисници и фурии“ на Лорън Гроф, прочетох я и страшно ми хареса. Оттогава винаги хвърлям по едно око на книгите, които препоръчва. 
„Черна торта“  започва с едно завещание, което принудително събира отчуждени брат и сестра. Само че това не е най-точното определение за Байрън и Бени. Те не са изгубили потребност да общуват един с друг. Просто са толкова ядосани, сърдити и огорчени, че не могат да намерят правилните думи. Освен това всеки е убеден, че другият е по-виновен. Защото не е направил компромис. Защото не е отстъпил. Защото е постъпил по един или друг начин. Докато смъртта на майка им не слага принудителен край на удобното им решение просто да не общуват. Нещо повече, Елинор им е приготвила специалната си карибска черна торта и един много дълъг аудиозапис, който да изслушат в присъствието на адвоката й.

Така стигаме до истинската история – тази на Кови. И на нейната най-добра приятелка. И на първата й любов. И на черната торта. А също и до сериозните, макар и посипани с необходимата доза чувство за хумор, теми в романа. За миналото. За идентичността. За важността на изборите, които правим и не на последно място, за значението на връзката дете-родител. 

Представете си само за момент, че всичко, което знаете за миналото на родителите си, се окаже лъжа. Какво променя това? Ако търпеливата, всеотдайна, мила майка, с която сте прекарали целия си живот, е била напълно различен човек преди да се появите, това прави ли я различна за вас? Нещо повече, може ли миналото на родителите ни да определя кои сме ние? Какви ще бъдем, какво ще умеем, какво ще постигнем? И колко е важен биологичният родител, ако сме отгледани от друг човек? Кой от двамата оставя по-значим отпечатък върху личността ни? Толкова ли е важна наследствеността?

И докато децата на Елинор са изправени пред „ужаса“ да открият неподозирани неща за миналото на майка си, още по-любопитна е нейната гледана точка на родител, която също присъства в романа. Докъде се простира желанието ни да сме добри родители? Нещо повече: да сме по-добри от собствените си родители? Дали е възможно или дали е достатъчно? Трябва ли на всяка цена да подкрепяме децата си? Колко тайни можем да им спестим и за колко дълго време?

Може би след като прочетете „Черна торта“ някои от тези въпроси ще останат без отговор. Може би дори няма да си ги зададете. Елинор, Бени и Байрън също им отговарят в различна степен. И по различен начин. Но децата успяват да открият в историята на майката онази изгубена нишка, която ги е свързвала в детството. А след нея - и решения на част от собствените си дилеми. Или поне правилната посока.

И докато първата – карибската – част от разказа на Елинор е по-ярка, по-вълнуваща и динамична, втората половина на романа носи и очаквани, и неочаквани разкрития. Едно от най-ценните неща в книгата е многообразието на гледните точки, през които е разказана историята. Всеки от героите получава възможност да допълни цялостната картина, да каже своята истина.