„Майко, сладко море“ – за дълбините на миналото

Ако има връзка, която присъства неизменно в историята на литературата, а и на изкуството като цяло, от дълбока древност до днес, то това със сигурност е връзката майка – дете. Силна и здрава, липсваща, трудна или опустошително-разрушителна, тя неизменно е в основата на изграждането на всяка личност. 

Като читател имам особена слабост към малките големи книги. Не всеки писател умее да облече силна, дълбока и наситена с емоции и послания история в малко думи, затова смятам че авторите, които успяват да го постигнат, заслужат особено признание. 

Тъкмо това прави Жоао Пинто Коелю в „Майко, сладко море“. Ще си позволя да пeрифразирам неговите думи – можеше ли този роман да бъде по-дълъг? Със сигурност. И вероятно това нямаше да му навреди. Същевременно обаче именно краткостта и детайлите, които остават недоизказани, позволяват на въображението на читателя да „допише“ историята. 

Романът разказва една семейна история, без да спазва хронология и условности. Всъщност реди парчета от пъзел. Някои липсват, но цялата картина е толкова въздействаща, че това не е недостатък. Ноа, израснал в сиропиталище, се запознава с майка си когато е на дванайсет години. Пейшънс е млада, артистична и се старае да компенсира тези години на отсъствие по свой начин. Без да дава обяснение. Ноа от своя страна не задава излишни въпроси. Двамата гравитират деликатно около зоната на комфорт на другия и откриват нещо, което ги свързва повече от физическите прилики – магията на театъра. 

Изграден фрагментарно от разказите на трима от основните персонажи, „Майко, сладко море“ ни води през различни исторически моменти. И някъде между Бостън от началото на ХХ век, бунтът на 60-те и съвременен Ню Йорк, едно момче без майка открива парчетата от историята на едно момиче, което никога не е имало силна и здрава връзка със своята. 

Така стигаме до Франк. Израснал в богато семейство, с властен баща и дълбоко нещастна майка, Франк е детето, което не се вписва плановете на родителите си. Не иска да поеме семейния бизнес. Не иска да се преструва. Не иска да оправдава очакванията, за да бъде ценен. И избира да се посвети на вярата. Години по-късно, но всъщност в самото начало на книгата, Франк се запознава с Ноа и двамата изненадващо откриват, че имат много общи теми. 

Деликатността, с която трите основни сюжетни линии се преплитат в края на романа и изненадващата развръзка, безспорно допринасят за неговото въздействие. Онова, което го прави особено въздействащ обаче е посланието – само онези, които са се примирили с миналото си, могат да продължат напред. Колкото и банално да звучи няма щастлив край. Част от тайните на миналото изплуват, за да могат да бъдат превъзмогнати, част потъват завинаги. Има въпроси, които остават без отговор, не защото поняга е по-добре да не знаеш, не защото някой се опитва да предпази някого, а защото точно както се случва и в реалността, не всички парчета от пъзела са налице.

„Майко, сладко море“ не е роман, които се чете на един дъх. Не е от онези истории, които прелистваме нетърпеливи да стигнем до края, за да разберем какво ще се случи. И едновременно с това е наситен с емоции, с обрати и онзи вид меланхолия, която ни кара да поемаме прочетеното на малки глътки, за да можем да му се насладим и да го осмислим.