"Плът" на Дейвид Салаи, носител на "Букър" за 2025 г.
В първите около 50 страници романът се чете трудно – особено ако не си от мъжки пол и младостта ти е останала далеч назад. Теми като първия секс, самотата на тийнейджъра, похотта и объркването между физическо привличане и любов са разгърнати директно и описани безкомпромисно детайлно – до степен на читателя да му е неудобно, докато ги чете.
Постепенно обаче се свиква със стила на Салаи. Сюжетът започва да се движи по-осезаемо – както и животът на Ищван. Ритъмът ту се ускорява, ту отново се забавя, сякаш следва динамиката на живота. Вероятно това е търсен ефект от автора: в младостта фокусът е върху тялото и преживяванията му, а с времето животът се разгръща в повече посоки и вниманието се измества. Става ясно, че плътта е само вход към историята. Зад нея стоят самотата, срамът, търсенето на близост – често с грешните хора, моралните компромиси. Въпреки това, телесното остава движещия двигател на живота на героя. Кулминацията е неочаквана – разкрива Ищван в светлина, различна от досегашния му образ.
Романът внушава, че животът на човек без целенасочена воля и амбиция може да се превърне в бавно напластяване на обстоятелства, приети без съпротива. Ищван сякаш се плъзга по течението – не се бунтува, няма ясно изразени мечти, не прави избори. Дори миговете на осъзнаване не променят посоката му. Той се превръща в обобщен образ на определен тип съвременен човек – пасивен, наблюдаващ, по-скоро реагиращ, отколкото действащ.
Структурата е силно концентрирана: десет глави, всяка посветена на ключов момент от живота на героя. Диалозите имат водеща роля и чрез тях се разкрива вътрешното му отношение към случващото се. Авторът рядко обяснява директно – важни събития са отбелязани с едно изречение, което изисква постоянно внимание от читателя.
Това не е книга за почитателите на динамични трилъри като тези на Фрида Макфадън, нито за търсещите напрежението на Стивън Кинг или Джон Гришам. „Плът“ е за читатели, които ценят фрагментната литература, свръхсетивния, концентриран изказ и са готови да останат в тишината на подтекста.
От корицата разбираме, че романът е сред отличените от издания като The New York Times, The Guardian и Financial Times. Носител е на престижната награда Booker Prize за 2025 година – признание за литературната му стойност.
Лично аз останах раздвоена. Оценявам тематичната смелост и стилистиката на писане – текстът е плътен, наситен с подтекст. Но бавният ритъм и настойчивият фокус върху телесносното и моралния разпад го направиха труден за четене, а оттам и за приемане.
Стефка Петрова е юрист с над 25-годишен опит, по-голямата част от който е преминал в съдебната зала. Напълно неочаквано за нея, на 48 години тя чува диагнозата „рак“ и това променя завинаги всичко в нейния живот. След като преодолява смъртоносното препятствие, тя започва да пише с една ясна кауза: да вдъхне надежда и да покаже, че ракът е диагноза, не присъда. Тя вярва, че всеки има силата да победи в борбата с него, ако има вяра и не се предава. Разгледайте повече за нейните книги: "В името на Живота" и "Везната на Дике".