"Том Лейк" - лято и спомени
Влюбих се в писането на Ан Патчет още когато прочетох "Холандската къща", а "Том Лейк" окончателно я превърна в един от любимите ми автори. Роман, който носи необикновена, слънчева топлина. Роман за семейството, за театъра, за любовта, за връзката с онази част от миналото ни, която е оставила най-дълбок отпечатък, за "онова лято" в младостта, за което един ден ще разказваме на дъщерите си. Книга, която с огромно удоволствие прочетох два пъти и към която, сигурна съм, ще се връщам отново.
Има нещо почти вълшебно в способността да превърнеш глобална пандемия във фон на история, която не е зловещо постапокалиптична. Всъщност ограничаването на действието в едно пространство и конкретен отрязък във времето е един от най-старите похвати в литературата, но същевременно и един от най-сложните.
През пролетта на 2020 година трите дъщери на Лара са принудени да останат в семейната черешова градина в Мичиган. Момичетата са много различни, всяка има цел, мечта и собствена представа за живота. Обединява ги любопитството. Провокирани от скуката на монотонното пандемично ежедневие, те молят майка си да им разкаже за кратката си актьорска кариера преди тяхното появяване.
Тук започва магията - не само на лятото прекарано в театъра край езерото Том, когато Лара среща Дюк, но и на онова носталгично завръщане към миналото, когато наред с равносметката, Лара осъзнава какво е спечелила, губейки актьорската си кариера. А читателите се замислят за своята версия на "онова лято", за първата си голяма любов, за това че децата им едва ли някога ще са способни напълно да разберат миналото на родителите си, или пък за това че родителите им са съществували, обичали и допускали грешки и още куп неща преди децата им да се появят.
"Най-разочароващата сцена във филма е, когато накрая се появява жена му, за да ги спаси от рая. Така децата още от малки научават, че майката е въплъщение на разочарованието."
Само си представете да научите, че майка ви е имала връзка с носител на "Оскар". Или че баща ви е много повече от това, за което винаги сте го смятали. О, или пък че една от дъщерите ви не иска да има деца. Никога. Всичко това се случва в една ферма, сред овощна градина сякаш извадена от пиеса на Чехов.
Омагьосващото очарование на месеците прекарани в репетиции край езерото, дребните детайли (подарък за всеки театрал), които Ан Патчет е вплела в сюжета, за да го направи жив и реалистичен, са една от причините да харесвам романа толкова. Впечатляващ е и начинът, по който изгражда връзката между Лара и дъщерите ѝ.
Цялата атмосфера на романа увлича неусетно, превръщайки читателя от страничен наблюдател в някой, който съпреживява историята на персонажите. Някой, който както каза една приятелка, чете бавно просто, защото не иска книгата да свърши. Някой, който като мен се връща към историята отново и открива цял куп дребни детайли, които е пропуснал при първия прочит. Или някой, който си спомня "онова лято", в което е бил безкрайно щастлив, но и с разбито сърце. Изгубил е наивността си, но е намерил посока. Точно като Лара.