„Децата на хълма“ – за чудовищата и техните създатели
„Децата на хълма“ е от онези книги, които ужасяват неусетно, но трайно. Няма зрелищни кървави убийства, няма свръхестествени същества, няма унищожителни стихии. Но има чудовища, при това най-зловещите, съвсем реални.
Признавам си, това е първата книга на Дженифър Макмеън, която прочетох, но със сигурност няма да е последната. Причините са няколко, но за тях след малко. „Децата на хълма“ е своеобразен трибют към онези класически произведения на жанра, които са вдъхновили авторката. От шедьовъра на Мери Шели „Франкенщайн“ до филмовите класики като „Булката на Франкенщайн“. История за чудовища и техните създатели.
В края на седемдесетте години във Върмонт, Вайълет и Ерик живеят с баба си – доктор Хелън Хилдрет, близо до клиниката, в която тя работи. Доктор Хилдрет е психиатър, но едновременно с това е и прекрасна баба, истински модел за подражание и опора за децата, чиито родители са загинали в автомобилна катастрофа. Дженифър Макмеън отделя достатъчно време, за да създаде една изключително въздействаща атмосфера и да ни запознае с членовете на това нетрадиционно, но всъщност почти идилично семейство. Един ден, доктор Хилдрет се прибира у дома с Айрис, момиче със странни белези, още по-странно поведение и пълна амнезия. И Вайълет, която мечтае да стане известен лекар точно като баба си, получава специалната задача да помогне да Айрис да се адаптира, да оздравее, да стане нормално дете. Вайълет и Ерик веднага включват Айрис в своя таен клуб и се впускат в лов на чудовища.
Четиридесет години по-късно, Лизи Шели, водеща на подкаст за чудовища, се връща във Върмонт, защото иска да проучил случай с изчезнала тийнейджърка и местна легенда, разказваща за призрачна жена – тракащата Джейн, която изплува от водите на езерото и отвлича хора. За Лизи Върмонт е място, което дълго и старателно е избягвала, място на болезнени спомени, свързани най-вече с „Хотела на хълма“, както някога за наричали клиниката, в която е работила Хелън Хилдрет.
Тук стигаме до онзи деликатен момент, в който, за да не провалям удоволствието от четенето, трябва да спра да говоря за сюжета. Връзката между двете истории е колкото предсказуема, толкова и изненадваща, но най-вече зловеща. Дженифър Макмеън успява да преплете в романа няколко изключително важни теми – от границите на допустимото в името на науката, през изключително деликатния паралел между тийнейджърите през 70-те и съвременните, до социалните неравенства и онези деца, които няма да липсват на никого, ако изчезнат. В центъра на романа обаче е идеята за чудовището и неговия създател, за чудовищното като действие, за злото, което носим у себе си.
Докато Ерик, който е най-малък, вярва в митологични чудовища, Лизи се издържа от търсенето им, но не вярва в тяхното съществуване. Тя знае, че зад всяка легенда за призрак, върколак или друго чудовищно същество, стои човек. Гениалната доктор Хилдрет например, като млада е увлечена от Евгениката – клон на приложната генетика, който би могъл да бъде определен като меко казано нехуманен и който е бил особено популярен сред нацистите. Най-общо казано -- идеята може да се сведе до ограничаване на възпроизвеждането на хора с неблагоприятни генетични, физически и психически предразположения. Може ли убиецът да има деца, които не са убийци? Могат ли тези гени да бъдат манипулирани по друг начин? Все въпроси, чиито отговори доктор Хилдрет е решена да открие, но всъщност оставя след себе си. А Лизи ще стигне до част отговорите докато издирва своите чудовища.
Сега се връщам на причините да искам да прочета и другите книги на Дженифър Макмеън. На първо място е фактът, че повече от месец след като прочетох книгата, продължавам да мисля за нея и да прехвърлям наум възможни варианти на причината авторката да остави един конкретен въпрос без отговор. След това идва майсторски изграденияt съспенс и за финал - изключително добре изградените второстепенни персонажи.