„Мастиленочерно сърце“ и болезнената истина за онлайн простанството
Извън личното ми пристрастие към Дж. К. Роулинг, поредицата за Корморан Страйк ме спечели още с първата книга главно с интересните персонажи. Едновременно с това всяка от книгите засяга някакъв значим социален проблем и „Мастиленочерно сърце“ не прави изключение.
Защо Роулинг избира да издаде поредицата за Страйк под псевдонима Робърт Галбрейт е тема, по която вече е писано многократно и едва ли има читател, който да не знае, че именно авторката на „Хари Потър“ стои зад това име. И макар двете поредици да са много различни, има неща, които си остават запазена марка на тяхната създателка – многопластовите, внимателно изградени сюжети, пълнокръвните персонажи и последно по ред, но не по значение, фактът, че продълженията излизат навреме.
В основата на „Мастиленочерно сърце“ е една много често пренебрегвана тема – тормозът в онлайн пространството. Анонимността, която общуването в мрежата позволява, има и позитивни аспекти, но често се превръща в оръжие и средство за тормоз. Тъкмо това се случва с аниматорката Еди Ледуел, която се обръща към агенцията на Страйк и Робин, с молба да открият човек, който се крие зад псевдонима Аномия и непрекъснато я тормози онлайн. Нещо повече, Аномия създава игра, която е базирана на анимационната поредица „Мастиленочерно сърце“, чиито автори са Еди и бившият й приятел Джош.
Въпреки симпатията си към Еди, Робин отказва да поеме случая, защото агенцията е натоварена, а и не смята, че са способни да се справят с подобно разследване. Няколко дни по-късно Еди е нападната и убита. Неизвестните около смъртта на художничката са много, феновете на анимацията са потресени, хейтърите ликуват. Омразата, стоварвала се върху Еди приживе, се умножава многократно след смъртта й. А Робин и Страйк все пак поемат случая.
Съавторът на Еди също е нападнат и макар да оцелява като по чудо, е в безпомощно състояние. Фрапиращото е, че от злобните коментари в Twitter до физическото насилие сякаш има само една крачка и всичко е провокирано от нещо толкова дребно, че граничи с абсурд. Колко малко е нужно на феновете, за да те „разкъсат“ с думи? За Еди е достъчно да избере да сключи договор с Netflix и да започне да печели от труда си, за да се окаже мразена от голяма част от доскорошните си почитатели.

Тук стигаме именно до личната част на книгата. „Мастиленочерно сърце“ не е просто добре изградена загадка, но трябва да признаем - съспенсът е на ниво. Извън чисто жанровите си достойнства, Роулинг намира начин дори не толкова да изрази и заяви собственото си мнение, колкото да ни накара да се замислим над редица задълбочаващи се обществени проблеми. Кога изкуството престава да бъде начин за изразяване на идеите на своя автор и се превръща в нещо различно? Редно ли е аудиторията да налага своите мнения, желания и изисквания на творците?
Нещо повече, това, което особено ме впечатли е колко естествено тази тема се разгръща в хода на действието и обхваща сериозен брой „сателитни“ проблеми. Какво ни дават фалшивите онлайн самоличности? Какви опасности крие мрежата? Колко е трудно да се разграничи лъжа от истина в едно изцяло виртуално пространство и не на последно място: как онлайн игрите и общуването в социалните медии могат да се превърнат в инструмент колкото за тормоз, провокиран от лична омраза, толкова и за постигането на някакви идеологически или политически цели.
Друга характерна особеност на романите на Роулинг (и особено на тази поредица) е липсата на класически хепи енд. Да, в крайна сметка, случаят ще бъде разкрит, но достигането до истината коства много на всички замесени. Колкото до сложните взаимоотношения в разследващата двойка, те само стават още по-заплетени. И ако трябва да сме обективни, именно това ги прави реалистични.
Ако харесвате поредицата, „Мастиленочерно сърце“ със сигурност няма да ви разочарова, но ми се иска да завърша с две препоръки: в случай че можете да прочетете книгата в оригинал, непременно си доставете това удоволствие и ако все още не сте гледали сериала по книгите – заслужава си да му отделите от времето си.