„Спящата нимфа“ – там където миналото и настоящето се срещат

Една картина, нарисувана с кръв, една долина, в която живеят необикновени хора, една млада жена изчезнала безследно преди цели седемдесет години и един полицейски екип, който ще мине през огъня, за да открие истината. Какво повече бихме могли да искаме от един криминален роман?

Признавам, че очаквах „Спящата нимфа“ с огромно нетърпение, не само защото много харесвам „Цветя над ада“, а и защото в края на първия си роман за комисар Баталия Илария Тути оставя читателите в тръпнещо очакване и без отговор на един много важен въпрос. Как? Как ще справи Тереза с предизвикателствата, които възрастта и коварното й заболяване поставят пред нея?

Едно от най-впечатляващите неща в книгите на Илария Тути е именно способността й да изгражда толкова ярки, живи и реалистични персонажи, че читателите неволно започват да мислят за тях като за реални личности. С искрено удоволствие проследих как писателката разгръща линиите, чието начало поставя в първия роман. Малко автори успяват да изградят сложна загадка и да развият паралелно взаимоотношенията между героите и техните лични истории, но Илария Тути се справя майсторски с тази задача.

Едновременно с това в „Спящата нимфа“ откриваме изобилие от любопитни факти, чиято достоверност е внимателно проверена. Признавам, че до този момент никога не бях чувала за долината Вал Резия и нейните обитатели, нито път имах представа как точно се обучават кучетата, които се изполват в различните видове полицейски разследвания. Тути подхожда с изключително внимание към детайлите и не просто е провела едно задълбочено проучване, за да може да изгради достоверна атмосфера в романа, но същевременно е успяла и да направи една органична и въздействаща сплав от необикновени истории.

Един от основните въпроси, които поставя книгата и който всъщност бихме могли да определим като нейн гръбнак, е колко дълго може да бъде пазена една тайна. А тайни съвсем не липсват. Миналото застига онези, които се опитват да избягат от него. Изрядният, праволинеен Марини, започва да се държи крайно необичайно, а комисар Баталия има твърде много други проблеми, за да се чуди какво точно тревожи младия й колега. И въпреки това, странната симпатия, която изпитва към Марини надделява и тя е твърдо решена да разбере какво го тормози.

Историята започва, когато племенникът на известен художник открива на тавана на къщата си картина, смятана за изгубена преди цели седемдесет години. Нещо повече, лабораторните анализи показват, че за създаването й не е използвана боя, а кръв. Комисар Баталия и екипът й поемат разследването, а към това, че трябва да открият истината за събития разиграли се толкова назад във времето, се прибавя неприятния за Тереза факт, че внезапно се оказват с нов началник на полицията. Алберт Лона храни дългогодишна неприязън към комисар Баталия и няма никакво намерение да й помага в разследването.

За да има равновесие обаче към екипа се присъединяват двамата много симпатични помощници. Бланка е срамежлива млада дама, придружавана навсякъде от своето куче Смоуки. Смоуки не прилича много на куче водач, макар че всъщност до известна степен е точно такова, защото Бланка е незряща. Още по-малко прилича на полицейско куче. Външният вид обаче често лъже, а Бланка и Смоуки имат съответно необичайно хоби и необикновен талант. Преди да прочета „Спящата нимфа“ нямах представа какво е HRD (Откриване на човешки останки) и макар никога да не съм се съмнявала в изключителните умения на работните кучета, спецификата на различните дейности, в които могат да се включат четириногите помощници в едно разследване, беше едно от особено интересните нови неща, които научих от книгата. Наред с това, начинът, по който Илария Тути описва силната връзка между момичето и неговото куче, е повече от впечатляващ.

“…това куче беше за момичето много повече от другар, с помощта на когото да направи по-лесно преодолими всекидневните трудности. То беше жив придатък на собственото ѝ същество, допълнително сетиво за възприемане на света. Със сигурност беше една животрептяща част от сърцето ѝ.”

Към всички тайни от миналото, които изплуват заедно с картината, се прибавя и тайната на самата Тереза. Така че на финала на втория роман от поредицата, макар да сме получили почти всички останали отговори, отново оставаме вкопчени в онова „Как?“, залегнало в края на „Цветя над ада“. Как ще се справи със следващите си случаи? Колко още може да крие своята тайна? Предполагам, че ни очаква един напълно непредвидим отговор, точно каквото е и разкриването на загадката в „Спящата нимфа“.