Ревюта на книги

Ако вече сте почитатели на В. Е. Шуаб, няма да останете разочаровани от тази книга, макар като сюжет да е напълно различна от останалите ѝ. Стилът на авторката и тук е невероятно красив и докосващ емоционално с описания, които развихрят въображението за света и упоменатите места. Ако пък не сте чели нищо от писателката до момента, то „Невидимият живот на Ади Лару“ е идеалната книга, с която да се запознаете със завладяващото писане на Шуаб.

Невъзвратимостта на собственото ни отминало ежедневие, в което сме имали цялата свобода да бъдем щастливи, е от усещанията, които ни превръщат в по-мъдри и осъзнати личности. Някои от нас имат смелостта да поискат от живота всичко, да творят и да измисля нови върхове за покоряване или удоволствия за споделяне. И все пак, разликата между хората, които живеят с размах и тези, които поемат живота на хапки не е чак толкова голяма, колкото си мислим. Защо ли? Защото и двата типа са устойчиви във времена на криза - едните продължават да стъпват предпазливо и да се страхуват какво следва, скрити в спалнята си, другите все така упорстват с финес за осъществяването на мечтите си. Едните колекционират минало, другите колекционират вечност. Пеги Гугенхайм не просто я колекционира. Тя създава вечност...

Свързвах името Монтесори с образа на възрастна, белокоса жена. Слаба фигура, меки черти, остър поглед. После се порових в историческите статии и установих, че съм сугестирана до голяма степен от факта, че повечето снимки на Мария Монтесори в медиите са от зрялата ѝ възраст. Парадоксът е, че най-значимите постижения и научни разработки тя създава в доста по-ранна възраст – по същото време, когато се влюбва за първи път.

Любовта боли. Но колко често забравяме, че е така? Не и когато ни нарисува криле, с които да се разлетим на ята и да оцветим небето във форми и багри, каквито никога не сме и подозирали, че могат да се родят над сенките, които хвърлят душите ни и се преплитат в простора.

„Трите смърти на Америгор“ е произведение, от което въображението, богато, ярко и необятно, струи на талази. Всеки ред от неговите страници изненадва сетивата на читателя с използваните от писателя изразни средства – неочаквани сравнения, игрови език, изненадваща употреба на многозначни думи и прочее. Ако е необходимо творбата да се опише с няколко думи, то те биха били следните: сериозност, омесена прилично с неподражаем хумор. А ако бях литературен критик, навярно бих се изразила така: истинното и комичното са в такава забележителна симбиоза, че дори абсурдното звучи логично.

Има книги, които увличат като подводно течение – потапят те в дълбоките води на своите тайни, а после те изтласкват на повърхността за глътка въздух. Това е усещането, което имах при досега си с романа на Итамар Виейра Жуниор, напомнящ ми за великолепието на Жоржи Амаду и същевременно – за завладяваща модерна проза. Историите за живота на семействата в Агуа Негра създават очертанията на свят колкото нереално-митичен, толкова и грубо реален. С елегантния си стил Жуниор заплита нишките на вълнуващо повествование, предизвикващо въпроси, свързани със съвестта и честта, със значимостта на кръвните връзки. Непосилно трудното битово и работно ежедневие на семейството наследници на роби би изглеждало като низ от страдания, пот, сълзи, ако не съществуваше елементът на приказно вълшебство. 

Вече попадах на няколко отзива относно „Попитайте Сара Грос“. Не прочетох и един от тях. Прочетох книгата, въпреки че дълго отлежа на рафта с непрочетените книги – чаках да й дойде времето. Малко се притеснявах да посегна към нея. Причината беше, че от ревютата, които не четях, някакси се промъкваше и до съзнанието ми достигаше името Аушвиц. Знаех, че страниците на книгата ще са може би болезнени. И чаках. Чаках момента, в който ще съм готова отново да пристъпя към тема, която, докато свят светува, трябва да стои отворена и да напомня на какво е способен човекът – на какво зло, но и на какво добро е способен.

Ако трябва с едно кратко изречение да кажа нещо за историята обаче, то няма да включва Аушвиц. Ще кажа, че за мен това е история за многоликостта и противоречията на човешката душа и за безкрайно цветната гама от взаимоотношения, които могат да възникнат между хората.

Какво би се случило, ако в малкото, тихо и добре познато пространство, в което ден след ден отмерваме часовете от живота си, нахлуе един любопитен странник? Ами ако той се опита да отгърне страници от миналото ни, които старателно сме затворили и скрили дори от самите себе си? Ако в желанието си да ни помогне, докосне болното ни място? А ако пристигането му е съпроводено от убийство? В едно рибарско градче с население от едва 1200 души някъде в студената Исландия, в което всички привидно се познават и пребивават в мир и разбирателство, се случва именно това. Младата датска писателка Хана Краузе-Бендикс се настанява сред жителите на Хусафьордур и се превръща в своеобразен катализатор за всяко последвало събитие, което изцяло променя отношенията между хората там.