
Има книги, които увличат като подводно течение – потапят те в дълбоките води на своите тайни, а после те изтласкват на повърхността за глътка въздух. Това е усещането, което имах при досега си с романа на Итамар Виейра Жуниор, напомнящ ми за великолепието на Жоржи Амаду и същевременно – за завладяваща модерна проза. Историите за живота на семействата в Агуа Негра създават очертанията на свят колкото нереално-митичен, толкова и грубо реален. С елегантния си стил Жуниор заплита нишките на вълнуващо повествование, предизвикващо въпроси, свързани със съвестта и честта, със значимостта на кръвните връзки. Непосилно трудното битово и работно ежедневие на семейството наследници на роби би изглеждало като низ от страдания, пот, сълзи, ако не съществуваше елементът на приказно вълшебство.