Колене

Един роман изповед. Изповедта на син, който е продължение на своя баща. Роман за живота и смъртта, за миналото и бъдещето, за тъгата и вярата, за любовта и болката, за близостта и отдалечаването, за същината на изкуството, за сривовете и възходите, с които човек се сблъсква в този толкова суров свят – светът, в който оцеляването е въпрос на смелост.

Чета „Колене“ от Росен Карамфилов. И чувствам много неща. Искам и аз да съм такъв баща, какъвто е бил за Росен неговия татко Кольо К. Помните го – Големият художник. Искам и аз да съм обичан така. Силно, мъдро и прекрасно. Чувствам още тътенът на голяма литература, който се издига и носи от дъното на тоя изригнат направо от вътрешностите роман, от дъната на Росен, от дъната на всички нас. На нашите общи дъна има едно и също. Всички знаем какво е дъното, малко го описват. Дълбочината е нещо велико. Росен Карамфилов не се страхува от нея. Че има трагедии в живота е ясно. Но че любовта е великата компенсация за всички трагедии на света – това е самата истина. Може и да не е така. Все пак накрая човек умира. А къде се дява любовта? Сякаш…остава трагедията…Не, не остава трагедията. Докато има кой да обича – любовта ще остава последна. И ще свети, на масата ще е светло и някой ще поднася вино в малки, красиви чашки. Росен Карамфилов е написал покъртителен и силен роман. Така чувствам, докато го чета.

Калин Терзийски

Един млад, красив дух, току що откъснат от Отеца, трепти като пламък на свещ и търси Божествения си вертикал.

Недялко Славов