06.05.2025
/ Обща оценка:
5.0
„Морската градина“ – Софи Бехарано де Голдберг
„Фактът, че съм жива днес, е пряко доказателство за героичните дела на онези, които във времена на непрогледна тъма са избрали светлината.“
Това са думи на авторката, поместени в предисловието, което е подготвила за читателите. Така започва този изключителен литературен подвиг, който не просто разказва историята на едно семейство, а ни потапя в аналите на човешкото минало. На времена, в които хора са извеждани от домовете си босоноги, уплашени и без предизвестие, за да поемат по ужасяващия път към смъртта си. Към изгнание, което им е наложено, „само защото съществуват, виновни за едно –единствено престъпление – че са евреи”.
Има безброй произведения, които акцентират върху темата за Втората световна война; за концлагерите и „еврейския въпрос“. Това, което обаче превръща „Морската градина“ в една от най-безценните, според мен, творби е, че е насочена предимно към България и огромната роля, която населението на страната ни изиграва като спасител на хората с жълти звезди. Още с обръщението си в предговора Софи засвидетелства огромната си признателност и любов към българския народ. По-любопитното е, че нейните корени, нейните прародители са също български граждани, което допринася за силната значимост – културна, историческа, емоционална - , която представлява този разказ.
Колкото и пъти да сте чели тези думи в мое представяне на книга, те отново важат с пълна сила: „Каквото и да кажа за това четиво, ще е безкрайно малко.“ Аз усещам още по-силна връзка с историята, защото важно и солидно място в нея заема родния ми град, който обитавам и до днес – Варна. Именно тук се ражда Алберто – бащата на авторката. Точно неговите спомени тя претворява в едно въздействащо, емоционално, красиво написано и много топло, произведение, което имаме удоволствието да държим в ръце. Това е факт за българската публика заради великолепните хора от издателство „Лемур“.
Използвам момента да поднеса огромната си благодарност, че за пореден път ми оказват изключителната чест, вървяща ръка за ръка с голяма гордост и още по-голяма отговорност, да бъда сред първите прочели книгата още преди да се превърне в такава и преди да е излязла официално от печат.
Текстът е адаптиран за всички нас от брилянтната Рада Ганкова. За тази жена тепърва предстои да говоря още много, но работата ѝ заслужава отделно и солидно пространство, което съм предвидила единствено и само за нея, така че очаквайте скоро.
Романът ни запознава със съдбата на сефарадите, които както е написала и Рада в своя предговор, „са неизменна част от българското общество, от социалния и икономическия живот на България“. Бабата на Софи – София - , на която е и кръстена, е родом от Русчук, а именно във Варна се среща с любовта на живота си Ефраим. Семейството има добър живот като представител на средната класа и от симбиозата и силната връзка, скрепена с обич помежду им се ражда Алберто – бащата на авторката - , а в последствие и малкият Саломон. Ранните години на бащата на авторката започват с безгрижието, което би трябвало да съпътства всяко детство. Скоро обаче, едва на петгодишна възраст на него ще се наложи „да бъде мъжа в семейството и да се погрижи за майка си и малкия си брат”. Никое дете не бива да преживява това и да пораства предсрочно, преждевременно. „… но не биваше да плача, аз не плачех, защото вече бях на седем.”
????„Морската градина” ни превежда през исторически събития, които имат незаличимите си отпечатъци върху човечеството и света до днес. Те са облечени в живите и ярки спомени, извадени от старите скринове на миналото, отбелязало се в душата, съзнанието, паметта на оцелелите. Оцелели, за да разкажат. „Оказа се, че разказът за преживяното не е мехлем, катарзис или някаква изповед, която да снеме ужасния товар от рамене ѝ. Напротив, никой не я разбираше, никой, който не е изпитвал чувството на самота, което я преследваше, не би могъл да разбере. Това беше като да се мъчиш да опишеш вкуса или аромата на шоколада, на сапотето или на молето.” Този разказ е, за да помним, никога да не забравяме, да поправим грешките, да не сме безразлични.
„Тук Ели Визел щеше да каже: „Как се оплакват шест милиона загинали? Колко свещи да се запалят? Колко молитви се изричат? Знаем ли как да си спомним за жертвите, за тяхната самота, за тяхната безпомощност? Те си отидоха без следа, а ние се превърнахме в тази следа. Разказваме тези истории, защото знаем, че да не слушаш и да не искаш да знаеш, води до безразличие, а безразличието никога не е отговор.” Във време, когато светът е натрошен на парчета, нашите мъдреци казват: Letakem olam bemalchut Shadai – поправете света, за да дойде Царството Божие; това е, което ни е останало да направим; а на света – на света му остава да работи и да се бори за идеалите за мир и справедливост.”
Освен паметната емблематичност, която носи четивото, поради опазването на една човешка фамилия и род, то се откроява и с историческите си достойнства, които са извлечени от редица проучвания и източници. В романа се срещат емоционалността на спомените за един преживян ужас и ад, с хроники и фактологии, които всеки човек на тази земя, дишащ и ходещ днес по нея, трябва да познава. Тази му значимост не е само предназначена за Варна, нито само за сънародниците ни, макар именно към тях (нас) да е насочена огромната благодарност на семейство Бехарано. Значимостта е от световен мащаб, защото случилото се в онези дни и години е кървав печат върху световната история, върху родовата памет на човешкия род. „Shem, думата на иврит за „име”, която е толкова важна в нашата вяра, има числова стойност 340, същата като на думата sefer, „книга”. Имената са книга, всяко име е история, всяко е мисия в живота. Ние оставяме имената си като последно наследство, те живеят дори когато нас вече ни няма, затова баща ми винаги казваше: „Трябва да почиташ името си, то е ключът към опознаването на душата ти и възможността да бъдеш запомнен с добро”. И тук е невъзможно да не се запитаме с какво помнят наследниците на тираните тях и техните дела? Предава ли се злото по полов път? Унаследява ли се от покълналия в нечия утроба нов живот, заченат от похотта на безчинстващи тирани? Децата на злодеите стават ли злодеи или се разкайват от името на отците си за техните безумия и похождения срещу човечността? „Дванайсет влака били използвани за извозване на хора до „фабриките на смъртта”. Между март и април 1943 година те напуснали Скопие, Битоля, Дупница, Пирот, Горна Джумая и Радомир. Всички с една и съща съдба, всички на път към изтреблението. Палачите блъскали и биели онези, които трябвало да бъдат депортирани. Самото им присъствие подсказвало за бруталност, която всявала ужас.”
Красив урок по памет съчетаващ поетичност и трагичност, но без излишен патос, ни предава Софи Бехарано де Голдберг, а благодарение на Рада Ганкова и брилянтната ѝ неуморна работа той е чувствен, достигащ съвършено познато и добре до нас.
„Който спомене миналото – да ослепее с едното око; който го забрави – с двете” Как да забравим, как!” Призовавам ви да помните и никога да не забравяте! Призовавам ви да прочете „Морската градина”, както и всяка книга разказваща историята на света!
Предстоят още много неща, които искам и имам да ви разкажа, така че стойте наблизо с широко отворени очи, уши, съзнания и сърца, за което отсега благодаря! Благодаря отново и на „Лемур” за огромната чест и привилегия!
Сюжет: 5
Оформление: 5
Би ли препоръчал/а книгата на приятел? 5
