"30 дни мрак" - по пътя на предизвикатествата
Какво би се случило, ако в малкото, тихо и добре познато пространство, в което ден след ден отмерваме часовете от живота си, нахлуе един любопитен странник? Ами ако той се опита да отгърне страници от миналото ни, които старателно сме затворили и скрили дори от самите себе си? Ако в желанието си да ни помогне, докосне болното ни място? А ако пристигането му е съпроводено от убийство? В едно рибарско градче с население от едва 1200 души някъде в студената Исландия, в което всички привидно се познават и пребивават в мир и разбирателство, се случва именно това. Младата датска писателка Хана Краузе-Бендикс се настанява сред жителите на Хусафьордур и се превръща в своеобразен катализатор за всяко последвало събитие, което изцяло променя отношенията между хората там.
В своята главна героиня Хана Джени Лунд Мадсен влага всички отличителни черти, характерни за образа на пътника, които осъществява преминаването от едно пространство, това, което е типично за него, в друго, ново, неочаквано, изпълнено с предизвикателства. Пътят в романа е разгледан и като физическо понятие – Хана идва в Исландия от Дания и се намира в непрекъснато движение, и като абстрактно такова – тя не спира да „пътува“ към себе си, да се опознава и провокира, да изследва мислите си, да поставя под въпрос оценката си за света и хората, които го населяват. А фактът, че повествованието се води от първо лице, помага на читателя да „проникне“ в съзнанието на младата датска писателка и да бъде пряк свидетел на всичките ѝ разсъждения, на начина, по който взема решения, на мотивите, които стоят зад постъпките ѝ.
От своя страна светът на „30 дни мрак“ не е изпълнен с множество герои, но всеки от тях заема важно място. Чудакът, който никой не приема сериозно, барманът, който знае всичко за всеки, милата възрастна дама, която в края на дълъг мразовит ден ще те сгрее с чаша горещ чай… Но нека не се заблуждаваме от привидната познатост на тези образи, защото във всеки от тях Джени Лунд Мадсен е скрила повече, отколкото очакваме да видим. А нишката, която свързва историите им, която може да се определи като тяхна вътрешна движеща сила и която остава почти невидима за окото на читателя, е мотивът за приемането. Приемането на личността такава, каквато е, с всичките ѝ прилежащи качества и прояви. Приемането на детето от неговите родители, независимо дали е такова, каквото те са си представяли, че ще бъде. Приемането на приятелите, колегите, близките ни хора, независимо от факта, че невинаги споделят нашия мироглед и се случва да не са съгласни с постъпките ни, а и ние с техните също. Приемането на чуждия, непознатия, новодошлия, независимо от страха, че той навярно ще ни извади от обичайното ни битие и волно или пък не, ще ни накара да преразгледаме начина, по които живеем. Приемането, което в детството си всеки е носил в себе си. Тогава основен ориентир за него е бил сърцето на човека отсреща, добрината, която проявява, склонността му да прощава, да не се сърди дълго и бързо да се върне към обичайните игри. С годините ние, вече порасналите момчета и момичета, обременяваме значително същото това понятие, без да осъзнаваме, че да приемеш някого не означава да се отъждествиш с него. Е, Джени Лунд Мадсен ни го напомня, дали ще се съгласим с нея, разбира се, е изцяло наше решение.
В „30 дни мрак“ Хана споменава своето семейство, с което тя поддържа задължителния контакт само по празници и събития. Между нея, родителите ѝ и сестра ѝ стоят само различия, които не могат да се преодолеят при по-близко общуване, защото те не успяват да проумеят постъпките ѝ, а тя не намира сили да приеме тяхното отношение или просто не желае да го стори. Самата Хана не е склонна да приеме криминалните романи на колегата си по перо Йорн Йенсен, които според нея са носители на евтини качества, комерсиални, създадени единствено с цел печалба. Ех, Дания, колко ти е културата?, дори заявява Хана, понеже литературният вкус на хората не се припокрива с нейния. По нататък „30 дни мрак“ ни среща и с Ела – шейсет и няколко годишна енергична исландка, която приютява Хана в дома си за един месец, докато младата датчанка пише своя първи криминален роман. В младежките си години Ела преживява трагедия, която я бележи завинаги и след която бива отхвърлена, измъчвана и унижавана от всички – и от възрастните, и от децата в училище. Вината е хвърлена върху ѝ проформа, а на нея ѝ се налага да се научи да живее с този факт. И така, ако се вгледаме в който да е от персонажите в творбата, ще забележим, че той води своята битка да бъде приет в средата, в която се намира, като неин пълнокръвен член, без да бъде подлаган на често безпощадния обществен съд. Но нима не е истина, че всеки от нас се стреми към същото? Ето защо не е никак трудно да разберем героите, да ни станат поне малко симпатични, дори и да не се припознаваме във възгледите им за живота.
В „30 дни мрак“ Джени Лунд Мадсен умело противопоставя забавното и сериозното, вълнуващото и страшното, познатото и чуждото, човека като единица и човека като част от цялото. Тя успява да улови нюансите, присъщи на човешкия ум, но и на неговото сърце, което е способно да обича, да мрази, но и да прощава. С това писателката превръща един уж криминален роман, в нещо много по-различно. Превръща го в произведение, мисълта за което не те напуска дълго след като си прочел и последната му страница.
Мария Кацикова-Митева, редактор