Симфонията на времето

Магическото въображение на испанския майстор на словото


Казват, че времето няма форма. Децата рисуват часовници, когато искат да си го представят. Рисуват стрелки, неподозиращи дяволския натиск, на който са подложени навеки като малки дъщери на Сизиф. Може би времето се ражда без форма и затова я придобива в телата на нещата – и в живите, и в мъртвите. „Симфонията на времето“ от Алваро Арбина, когото критиката сравнява със самия Карлос Руис Сафон. На български ги обединява и преводът – дело на Светла Христова.


Изключителният роман събира по един необичаен начин между страниците си любовна драма, фамилна сага и историческа интрига. Героите кръстосват между столиците на света в началото на XX век – Лондон, Мадрид, Париж и Виена, а действието се пресяга до африканските джунгли и бреговете на Куба.


... И да, времето отново беше там, вечният главен герой, който забулваше миналото в мъгла и отдалечаваше чувствата, докато ги превърнеше в слабо ехо на онова, което някога са били. Времето, което моделираше паметта, както грънчарят вае глината – изкривяваше я, скъсяваше я и я разтегляше според прищевките си.