Вода за цветята

Тук тя намира убежище, предлагайки утеха на скърбящите, защото само позналите загубата на най-близките могат да разберат чуждата болка. Градината ѝ се превръща в пристан, а отглеждането на цветя и билки, на плодове и зеленчуци и носи усещане за смисъл. Така постепенно усвоява умението да се радва на малките неща - чаша ароматен чай, прясно откъснат плод, импровизирани вечери с приятели в градината... Тя, която няма никого и нищо на света, открива умиротворение в този малък оазис на мълчанието, сред съседи, които вече са извън човешката суета. Със състрадание и разбиране гледа драмата на останалите на този бряг, предлагайки утеха и рамо, на което да поплачат. Защото винаги има неизречени думи, които напират да бъдат казани, макар че онези, за които са предназначени, вече не могат да ги чуят. Виолет обаче разбира - и казаното, и премълчаното.

Един ден в гробището пристига загадъчен мъж, който търси информация за непознат, при когото майка му е пожелала да бъде погребана вместо до баща му. Двамата с Виолет ще разплетат стара любовна история, докато постепенно заплитат своята. Минало и настояще се смесват, за да разкажат за самота и страдание, мъка и разкаяние, но и за любов, по-силна от смъртта.