Interview with Sara Novic
Сара Нович е родена през 1987 г. Живяла е в Хърватия и САЩ. Завършила е висшето си образование (MFA) в Колумбийския университет в Ню Йорк със специалност художествена литература и превод. Освен писател и преводач, тя е художествен редактор на Blunderbuss Magazine и професор по творческо писане. Нович е носител на ALTA Travel Fellowship на Американската асоциация за литературен превод (2014) и на Alex Award (2016 за „Момиче на война“). Като глух романист и активист за правата на глухите, тя пише редица статии за предизвикателствата, пред които са изправени глухите автори.
Ето какво разказва за новия си роман „Честно казано“, проследяващ историята на една директорка и нейните ученици от американско училище за глухи.
Тази книга е изпълнена с осъзнатост и усещане за единна общност. Разкажете ни малко повече за Общността на глухите?
Няма много общности, сравними с тази на глухите - освен може би LGBTQ общността. Тя е нещо, от което си част, но принадлежността ти не е свързана с географски фактори и обикновено не я получаваш от родителите си. Това е една обширна и различна култура, сближаваща ви с хора, които иначе може би никога не бихте срещали. Има много причини, поради които аз лично харесвам Глухата общност… тя е толкова завладяваща смесица от хора, обединени от споделено преживяване, което ви свързва за цял живот.
Смятам, че фактът, че съм глуха, ме прави по-добър писател. Американският жестов език ме кара да мисля визуално. Харесвам тишината. Глухите хора са добри в разрешаването на проблеми – налага се, поради начина, по който функционира обществото ни. А това допринася при писането, особено при писането на художествена литература. С годините ме направи по-търпелива като човек, защото по принцип не съм такава. Принуждава ме да забавя темпото и така ставам доста по-наблюдателна.
Какво беше усещането ви докато пишехте книгата, докато създавахте персонажите?
Вероятно всеки, който пише художествена литература, влага частица от себе си във всеки герой, но аз имам слабост към Чарли. Тя има собствено мнение и го заявява, дори когато това не е в неин интерес. Харесвам тази нейна черта и начина, по който се справя с предизвикателствата на израстването. Тя е герой, в когото наистина можете да се влюбите. По-късното навлизане на Чарли в културата на глухите има много сходства с моя личен опит и с пътя на много други хора.
Но всъщност в романа си представяте историята от няколко гледни точки, не само тази на Чарли…
Започнах с четири гледни точки. Бях включила много повече глави от името на Елиът и всички те се редуваха. Но в един момент си казах: „Мисля, че и майката на Чарли трябва да каже нещо.“ След това все повече хора започнаха да говорят, защото имаха нужда. Обикновено нямам усещането, че „героите ми казват какво трябва да направят“, но това се случи в доста голяма степен в тази книга.
Освен това Училището за глухи е много рядко физическо пространство, което принадлежи към културата на глухите. То действа като своеобразен център и историите на всички герои са вплетени в него, така че всъщност и самата сграда говори в романа.
Можете ли да ни разкажете малко повече за оформлението на книгата, което е доста различно? Работили сте по него заедно с графичната дизайнерка Британи Касъл.
Британи е гений и направи чудеса. Първо започнахме с представяне на записките от работната тетрадка на Чарли, след това лекциите на Фебруъри. Освен това диалог на АЖЕ не е нещо често срещано в художествената литература и исках това да се отрази в книгата. Имах нужда АЖЕ и английският език да бъдат различни, защото изглеждат различно за героите. Надявам се, че подходът, който избрахме накрая, ще накара и чуващите хора да мислят малко по-различно за езика.
Вече е потвърдено, че романът ще бъде екранизиран. Какви са предизвикателствата пред адаптирането на „Честно казано“ към екрана?
Най-интересно ще бъде на накараме чуващата аудитория да следва навлизането на Чарли в Глухата общност и култура – с всички пропуски, които самата тя прави или трябва да запълни. Как да го направим достатъчно интригуващо - звуков дизайн, субтитри, дори начинът, по който можем да играем с камерата и гледната точка, спрямо героите – всичко това е предизвикателно, но и вълнуващо.
Спомням си, че веднъж бях в колежа в Бостън и използвах един знак, който явно е характерен само за Филаделфия. Оказа се, че във Фили диалектът на АЖЕ е много специфичен, отколкото други регионални диалекти. Преводачът изобщо не успя да разбере какво искам да кажа. Ако успеем да направим точно нещо такова – да съживим героите и общуването им на екрана, това ще доведе до чисто нови знаци, чисто ново всичко.
Какво още ви се иска да постигнете чрез „Честно казано“?
Надявам се хората да научат нещо интересно. Надявам се и те да се почувстват свързани с героите. Иска ми се да открият нещо от себе си в тези персонажи… и може би това ще е достатъчно.
Голяма част от активистката работа, която вършим, е да убеждаваме другите, че сме хора, което звучи глупаво, но е истината. И може би това е функцията на художествената литература. Не искам да помните датите и фактите, които съм включила в книгата, но искам да почувствате, че това са хора, които имат животи, стойностни сами по себе си. Надявам се след това читателите да потърсят глухи хора, с които да общуват. Всъщност слушайте какво имат да кажат Глухите хора и усилете тези гласове.
Преведено по материали от: bombmagazine.org