Interview with the translator Vasilena Mircheva
"Лицата на превода" е един специален проект на издателство „Лемур“ по повод Международния ден на преводача, който се отбелязва от 1991 г. по решение на Съвета на Международната федерация на преводачите. На тази дата се почита паметта на патрона на преводачите - св. Йероним Блажени. В поредица от интервюта ще ви срещнем отблизо с лицата на превода в издателство "Лемур". От тях ще научим любопитни истории за професията, предизвикателствата и пътя на превода. Ще ги попитаме как и защо са станали преводачи, какво е най-вълнуващото в процеса, как се изграждат мостове между езици и култури, кои са непреводимите думи и изрази и кога са се чувствали "изгубени в превода"... Започваме с Василена Мирчева - преводачка на "Момиче на война" от Сара Нович. Или както тя се определя - една актриса зад параван.
"Добрият превод върви по опънато въже между смирението и дързостта“
Василена Мирчева е родена в София. Завършила е филология. Превежда художествена литература и публицистика. Работила е за различни издателства, както и за литературни и културни периодични издания. Освен преводач, тя е автор и водещ на „Лабиринти на познанието“ - предаване за наука и технологии по програма „Христо Ботев“ на БНР. Казва, че за нея журналистиката също е вид превод – на големите идеи и откритията от света на науката на езика на широката публика.
Как станахте преводач, защо избрахте тази професия?
Заниманията ми с превод винаги са вървяли успоредно с други професионални занимания (най-често в областта на журналистиката). С годините все повече гледам на превода като на луксозно хоби. Луксозно, защото предполага усамотяване, тишина, бавност, внимание - все дефицитни и ценни неща днес, а под хоби имам предвид любимо занимание, на което се отдаваме с удоволствие, без да очакваме друга награда, освен тази, която самото то дава.
Колкото до избора - да кажем, че е комбинация от интровертност и доверие. Не ме биваше в спортовете и сприятеляването и отраснах четейки, убедена, че светът на четено е най-интересното място. Имах баща преводач, когото боготворях и растях с убеждението, че след като той така отдадено се занимава с превод, значи заниманието си струва. Това убеждение не ме подведе.
Опишете професията си с три думи.
Ще си послужа с едно определение на моята колежка преводачка Нева Мичева: "актриса зад параван" – мисля, че точно описва заниманието, а и е точно три думи.
От колко време превеждате и от какъв език/ езици?
От близо 30 години – от около 20 съм преводачка от английски. Започнала съм като студентка с преводи от чешки и руски език.
Кой беше първият Ви превод и с какво ще го запомните?
Един от първите, които помня, беше превод на детски стихове от чешки език. Чешкият е падежен език, което прави римуването по-лесно. Тъй че, помня радостта от добре намерената рима на български и от напасването на ритъма.
Наред със стиховете за деца от чешки, едни от първите ми преводи са били на кратки хумористични разкази от Ярослав Хашек с присъщата му ирония - проницателна, но и някак милостива, прощаваща сатира.
Колко книги сте превели досега?
Пет романа, многобройни разкази за различни периодични издания, около пет книги, посветени на родителството, многобройни публицистични текстове.
Какъв е Вашият подход, когато превеждате? Имате правила или ритуали, които следвате?
Не, нямам определена стратегия. Понякога тръгвам на сляпо и в началото нарочно избягвам информация за автора, текста и контекста, срещам се с текста „начисто“. Така или иначе, в хода на работата и многобройните препрочитания, е неминуемо да не се запознаеш с тях, дали за да си потвърдиш интуицията, дали за да подкрепиш едно или друго решение.
Инак с дребните ритуали на професията - да се облечеш в удобни дрехи, но не пижама, да се срешеш, да си направиш кафе-чай, да подбереш подходяща музика - повечето хора се запознаха покрай пандемията с работата извън офис.
Какво е най-вълнуващото във Вашата професия?
Четенето! С времето все по-дефицитно и поради това ценно. Преводът е най-задълбоченият прочит, дава възможност да живееш „с“ и „в“ даден текст, свят, стил, образност, герои - огромен лукс във време на непрестанно бързане и полвинчато внимание. Улавям се, че има месеци, в които единствената книга, която чета истински внимателно, е тази, която превеждам.
От какво значение са преводачите днес?
Ролята им днес не се отличава от тази вчера – преводачите са все същите мостове между езици, култури, автори и публика. Разликата може би е, че все по-малко хора минават по тези мостове. Утехата е, че ги има и че все някой ще се изкуши да поеме по тях.
Вие сте преводачка на „Момиче на война“ от Сара Нович, която описва войната в бивша Югославия през очите на едно дете. Разкажете ни за работата си по тази книга, тогава предполагахте ли, че отново ще говорим за война?
Докато работех по книгата, смятах, че това е роман за последната война в Европа. Че трябва да се чете като мемориал и че подобни събития няма да бъдат допуснати отново. Уви, историята ни опроверга.
Когато войната в бивша Югославия, т.е. в съседство с нас, бушуваше, я гледахме по телевизионните репортажи, като на кино, сякаш се случва някъде далече. Войната е ужасяващо и дълбоко нередно събитие. "Момиче на война" предава от упор случващото се по време на война, на всяка война. Сега, когато чета и гледам репортажи за опустошенията и ужасите на войната в Украйна, непрекъснато се връщам към „Момиче на война“, защото освен войната, тя разказва и за травмата, която не се лекува. За раните, които оставя задълго, ако не и завинаги.
Как бихте определили стила на Сара Нович?
Книгата е написана като личен дневник, Нович съзнателно избира документалния стил на изразяване, директен и прям, без "литературност". Много ценно е, че предава пост-травматичния опит на човек, преживял войната, неизличимите белези, които оставя.
Кога езикът може да бъде оръжие?
Винаги. А и често се използва именно така.
Кой е любимият Ви момент от книгата?
Когато бащата чете на героинята приказките на Ивана Бърлич Мажуранич. Имам същия опит, като дете родителите ми четяха тези приказки – хем близки до нас, нашата чувствителност, образност, фолклор, хем някак различни. Щастливо съвпадение, което ми направи авторката много близка.
Имаше ли пасаж, изречение, дума, които Ви затрудниха най-много?
Не бих казала. Изненада ме липсата на информация за безопасните къщи, които тя описва – полуразрушени сгради, които хърватската съпротива използва срещу сръбските четници.
Кога сте се чувствали „изгубени в превода“?
Големи гравоболия имах със заглавието на дебютния роман на Динау Менгесту, който излезе със заглавие "Прекрасните творения небесни", предложено от редакторката на книгата, голямата ни преводачка Жени Божилова. Заглавието е цитат от "Ад" на Данте, финала на 34 песен, когато поетът и водачът му са преминали през всички адови кръгове и поемат към Чистилището. В превод на Константин Величков стихът звучи така: „Тез хубости, с кои небе блести“ - ще се съгласите, че няма как подобна фраза да се използва за заглавие на съврменен роман за емигрантския опит на трима души от Африка в съвременна Америка. В Австралия и Нова Зеландия книгата е публикувана със заглавие Children of the Revolution (по заглавието на известната песен на T-Rex), което пак нямаше как да използваме на български, заради съвсем другите асоциации, които поражда.
В същия роман имах главоболия с термина джентрификация, който нито беше популярен у нас, нито на мен ми беше известен. Изясних си какво значи, но доста се главоболих как да го предам.
Как съвременният свят и новите технологии влияят на изкуството на превода?
За момента технологиите доста помагат - търсенето на думи, понятия, цитати, скрити цитати и пр. - част от работата значително се облекчи. Преди отнемаше дни и седмици издирване (без да говорим за разсейването, когато търсейки едно, попадаш на друго, зачиташ се и се отплесваш. Последното обогатява общата култура, но не помага в спазването на сроковете).
Наскоро ми попадна и социологическо изследване на нагласите на преводачите у нас (не само на художествена литература) и се оказва, че колегията е спокойна относно мястото си и смята, че машините помагат, но няма да изместят човешкия фактор.
Умберто Еко казва, че „Думите приемат различни значения според контекста.“ В този смисъл, кога един художествен превод е добър и кога лош?
Краткият отговор е - когато преводачът е бил и съавтор, а по-дългият е, че добрият превод като че ли върви по опънато въже между смирението и дързостта - от една страна, преводачът е човекът в сянка, онзи, който трябва да предаде и изрази автора максимално точно, същевременно гребе с пълни шепи от богатството на родния си език. Понякога се налага да се откажем от ярка хрумка, твърде сочна и звънка дума или епитет и смирено да се приберем в по-изчистен израз, друг път сме убедени, че авторът ни дава карт бланш да използваме маскимална изразност и пластичност. Мисля, че класическите музиканти правят нещо подобно, когато разчитат партитура – двама големи цигулари свирят едно и също произведение, но и съумяват да оставят почерка си върху него.
Кое е последното Ви „откритие“ като преводач?
Че мога да предам Homing (заглавие на разказ) като домуване.
От какво значение е издателството за превода?
От голямо.
Издателите влияят с избора си на заглавия, с подбора на автори, а после и на преводачи, редактори, коректори, илюстратори, със създаването на поредици. Те са като кураторите на изложба.
Зад появата на една книга – преводна или авторска – стои труда на много хора. Редакторът е една много важна фигура, без която не би трябвало да се публикува книга. Да се пести от коректор също не е добра идея. От голямо значение е включително подбора на шрифт, типографското оформление – неща, които не стават по-малко важни от това, че все повече четем от екран или слушаме аудиокниги.
Работата на издателя си прилича с тази на преводача по това, че се забелязва най-вече, когато не е свършена добре.
Защо избрахте да работите с „Лемур“?
Първоначално, защото ми предложихте силна, интересна и увлекателна книга, а бих работила отново заради професионалното коректно отношение и към труда на преводача, и към книгата като продукт (колкото и да не обичам тази дума).
„Лемур“ е светът на хубавите книги. Кои са те за Вас?
Не смея да се впускам в изреждане на ярки и любими книги, защото ще пропусна някоя и после ще ме е яд, обаче откак разбрах за цундоку – иначе казано, навика ни да трупаме книги, които се каним да прочетем, и защо това не е лошо, съм спокойна. Докато има книги, които искаме да прочетем, сме живи и със съхранено любопитство и вкус към живота. Купуването на книга е обещание за време, а времето е единственото, с което разполагаме.