Dobri Stanchov shares about his new novel



Българските читатели вече познават Добри Станчов под псевдонима Дого Танкарт, с който пише приключенски романи и сборници с разкази. В навечерието на 24 май ще бъде публикуван новият му роман „Белези от рая“, който ни пренася в Добруджа през 30-те години на миналия век и разказва за вечния стремеж към истината и силата на любовта. Вижте какво споделя той по повод идеята, работата си по книгата и предизвикателствата, които е срещнал в опита си да опише тази история на езика на своите дядовци, на езика на изчезващото добруджанско село.

През месец май „Белези от рая“ ще бъде в книжарниците. Как се роди идеята за книгата? В бележката от автора вие споделяте, че в основата й стои легенда, която се предава от уста на уста и описва събития, случи ли се само на няколко километра от Каварна. Разкажете ни малко повече.

След издаването на сборника с разкази „Закърнели сетива” със Соня Хачикян, собственичката да издателство „Лемур“, обсъдихме останалите ръкописи, които ѝ бях изпратил. Между тях имаше една кратка новела, по легенда за село Шишенци, което се намира на 15 км северозападно от град Кула. В разговора й споделих, че имам идея за нещо подобно, но свързано с предание от родния ми край, Добруджа и с тамошния диалект, а тя каза: „Напиши го!”. 
Обаче аз бях натрупал няколко неща, които чакаха реда си за издаване и не бях сигурен дали да продължа с писането, или да използвам свободното си време за другите си хобита като свиренето на бас китара и най-вече риболова. С две думи - нямах никаква нагласа да работя по нещо ново, докато вече написаното не види бял свят. Но от чисто любопитство започнах да подпитвам познати за чифлика в Саръ̀меше, за да допълня това, което вече бях подочул някъде назад във времето. Истина ли е тази история, не е ли истина? Съществувал ли е въобще този чифлик? Кога? 
Може да се каже, че информацията не беше изчерпателна и като всяка предавана от уста на уста легенда, дори малко противоречива, но понякога идваше неочаквано и се оказа достатъчна, за да мога да сглобя сюжета в главата си. И след известно време седнах пред белия лист, за да видя какво ще излезе. Ще спра дотук, защото мисля да запазя в авторска тайна докъде точно се разпростират нишките на преданието и откъде започва художествената измислица.       

Досега читателите ви познават с псевдонима Дого Танкарт, но новата си книга пишете под името Добри Станчов. Защо решихте да направите тази промяна?

Както казва един от героите на Карлос Руис Сафон: „Един творец се нуждае от име, което да подхожда на неговата мисия“. В този ред на мисли това е третият псевдоним, с който се появявам на литературната сцена. През 2008 година бе издадена първата ми книга – риболовно помагало със заглавие „Зарганът” под името Дидо Танкардов. После през 2016 година се роди Дого Танкарт, за да публикувам първия си роман „Проклятието на Шибалба” – книга първа от една приключенска трилогия, както и последвалите два сборника с разкази „Закърнели сетива” и „Тържище за греховни души”. 
Защо сега Добри Станчов? Ами защото… „мисията” го изисква.  От една страна самото име те пренася в миналото, дори и само с ритъма, който носи в себе си. От друга страна това е една извънредна възможност да върна поредицата от имена във фамилията. От четири поколения преди мен (дотолкова се знае за бащиния ми род) имената на първородните синове са вървели в ред Добри Станчев, Станчо Добрев и така, докато не се появявам аз – първо като Детелин Станчев Добрев, а с идването на демокрацията и възможността за връщането на фамилните имена - Детелин Станчев Станчев.    

Действието в романа се развива през 30-те години на миналия век, като се споменават и някои събития, свързани с историята на България и на Добруджа. Откъде почерпихте информация? Наложи ли се да направите предварителни проучвания?

Когато започнах да пиша „Белези от рая”, вече знаех някои общи факти за времето, когато Южна Добруджа е била под румънска власт: границата в местността Чатал чешма, построяването на ботаническата градина в Балчик от кралица Мария, румънските вили в каварненския залив, подвига на генерал Иван Колев, преселението през 1940-та година на българите от Северна Добруджа и т.н. Също така бях чувал и за концлагерите в Молдова, където моят пра пра дядо Добри Станчев е бил отведен на заточение и като много други българи намира смъртта си. Всичко останало, детайлите които ми бяха нужни, за да развия тази сюжетна линия, ги набавях в процеса на работа от няколко книги и най-вече от материали в интернет. 
 Всички източници са предоставени в книгата и при интерес човек може да се запознае по-подробно с тази част от историята на България и Добруджа. Тук е и мястото да кажа, че това не е исторически роман и историческите факти са преплетени с литературна фикция в услуга на сюжета. Понеже имената и прозвищата ще звучат познато в региона, в който се развива действието, искам да добавя, че всички герои са плод на авторовата фантазия и зад тях не стоят конкретни хора. Те, както и събитията в творбата са създадени само и единствено с художествена цел, за да може тази легенда да оживее.    

В „Белези от рая“ използвате типични думи и изрази за споменатия период и за региона. В тях се усеща влиянието на румънския и турския език, както и различни български диалекти. Защо беше важно за вас да вплетете тази автентична реч в романа?

В този регион и до момента съществува негласно разделение на самоопределяне по етническа принадлежност, но хората си живеят в мир и сговор – българи, гагаузи, татари, турци, роми и преселници (българите, които са дошли от Северна Добруджа). Тук никой не пита „Ти българин ли си?”, а по-скоро „Гагаузка жилка ли имаш? Преселник ли си? Татарин?”. Кръвта вече е омешана и един ден и това ще изчезне. Нормално е тази палитра от култури да е изпъстрила и речта в този район. Но говорът също се променя и в днешно време много турцизми и старовремски думи вече се използват само като украшение в разговорната реч, основно от по-старото население. Младото поколение познава само новите им еквиваленти и е в процес, който започва да изговаря думите така както се пишат, а не така както ни ги е завещал устният говор. 
По обективни причини, устната реч от 30-те години на ХХ век няма как да се възпроизведе дословно. Затова и езикът, който говорят селяните от Саръ̀меше, героите на „Белези от рая”, е същият, който съм слушал в моето детство, когато съм прекарвал летните си ваканции на село – вкъщи, на улицата и в магазина, в кръчмата, когато ходих с дядо ми да ми купи желта лимоната. Това е езикът на българи, гагаузи и преселници, които са преминали през 30-те години и капризите на ХХ век, езикът на старите българи, езикът на изчезващото добруджанско село.               

А срещнахте ли предизвикателства докато пишехте?

През последните години понатрупах известен опит в писането и нямах намерение да правя драстични промени. Като стил и структура всичко ми беше ясно – разказът върви от името на неутрален разказвач, който само наблюдава сцените без да прониква в мислите и знае чувствата на героите. По този начин той дава свобода на всеки герой да изрази себе си и възможност на читателя сам да претегли всеки един персонаж според думите и постъпките му. 
Предизвикателство се оказа да намеря формулата как точно да изложа авторовата реч и как да възпроизведа диалозите, хем героите да имат автентичен глас, хем произведението да остане четимо. С други думи, докъде мога да напъна диалектната форма. Надявам се да съм намерил баланса и четенето да върви леко. Всъщност седнах с идеята да напиша още една новела, но героите се отскубнаха от опеката ми, заживяха свой собствен живот и докато събера всички брънки на историята, се оказа роман. Всичко, така да се каже, се изля от мен и точно за два месеца сложих последната точка. После, разбира се, текстът премина през няколко редакции, за да придобие сегашния си вид.     

С какво послание искате да остане читателят след последните страници на книгата?

Този тип въпроси винаги са ме обърквали. Досега не съм написал нито една история с идеята да налагам на всички някакво универсално послание, поука или да повдигам определени въпроси. Във всяка пълнокръвна история винаги има много страни, много гледни точки. Някои читатели могат да подражават на добрите, други да се възхищават на лошите, едни да се разграничат от себеподобните си персонажи и да пожелаят живота на различните, други да търсят „себе си” между редовете, докато не намерят с кого да поделят болката си или пък радостта. 
Ако е нужно от една книга да се извлече някакво послание, то всеки читател трябва да го направи сам за себе си, спрямо своето разбиране за живота и ценностите които изповядва. И ако все пак трябва да отговоря на този въпрос, за мен тази книга ни напомня, че за свободата, във всичките ѝ форми, се плаща скъпо и винаги остават незаличими белези в душата.  

Free Shipping

Free delivery for orders over BGN 50

Return

14 days right of return

Service

We accept online orders 24/7

Safety

Guaranteed security when buying