Review of 'Death Is a Lonely Business'
Мрачна, странна и омагьосваща, тази книга е истинско удоволствие за всеки, който има афинитет към творчеството на Бредбъри. Или към киното. Или към класическите криминални романи. И най-вече към всички тези неща събрани в едно. Великолепна палитра от персонажи, толкова колоритни и нетрадиционни, че се запечатват трайно в съзнанието на читателите.
За първи път се срещнах с творчеството на Бредбъри в тийнейджърските си години, когато прочетох "451 градуса по Фаренхайт" на един дъх. И до днес имам слабост към антиутопии, но съвсем не това беше причината да посегна към "Смъртта е занимание самотно". Всъщност любопитството ми беше провокирано от няколко различни неща. Най-вече от желанието ми да се потопя в характерната атмосфера на роман, който е някъде на границата между фантастичното и криминалното, с нотка черен хумор за разкош. Освен това обичам истории за писатели. Именно това ми позволява да направя една малко далечна, но важна връзка.
Няколко години след като прочетох "451 градуса по Фаренхайт" ми попадна друга книга, на друг писател, за която не подозирах нито колко важна ще се окаже за мен, нито колко пъти ще я прочета, нито колко ще промени отношението ми към определени литературни жанрове. Тази книга беше "За писането. Мемоари на занаята." на Стивън Кинг. Каква е връзката с Бредбъри? Косвена. Още при първия прочит много силно ме впечатли разказът на Кинг за слушането на аудиокниги, нещо, което по онова време не беше навлязло на българския пазар и което се подреди в списъка на "мечтаните възможности". Сега, почти всеки път когато слушам аудиокнига докато шофирам, пътувам или правя нещо друго, което не ми позволява да чета, се сещам за Стивън Кинг.
Но да се върнем на Бредбъри и прекрасната "Смъртта е занимание самотно", която наполовина слушах (прекрасен прочит на Мартин Герасков), наполовина четох. Често съчетавам двете неща, ако се окаже, че преводът на хартиеното издание, което имам и този на аудиокнигата са идентични. Този тип комбинирано четене вероятно не би допаднало на всеки, но си заслужава да опитате, ако имате такава възможност.
Историята ни пренася във Венеция, Калифорния в средата на 20 век. Атмосферата на целия роман носи полъх на филм ноар, изпъстрена е с препратки към литературни класики като произведенията на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет, кино класики и шедьоври на оперното изкуство. Повечето от героите са хора на изкуството, дори детективът е изкушен от писането и въпреки всичко няма почти нищо от блясъка на Калифорния такава каквато е днес. Всъщност Венеция, днес квартал на Лос Анджелис, по онова време е била западаща крайбрежна общност, а самият Бредбъри живее там в периода между 1942 и 1950 година.
Главният герой е писател, чието име така и не се споменава в цялата книга. Понякога успява да продаде някой от разказите си, но през повечето време е на ръба на отчаянието. Един мистериозен смъртен случай провокира въображението му, помага му да открие изгубеното си вдъхновение и става причина да се впусне в самостятелно разследване на поредица от необясними инциденти. Там, където всички други виждат просто злощастно стечение на обстоятелствата, той открива нещо много повече.
Пет години след излизането на "Смъртта е занимание самотно" Бредбъри пише "Гробище за лунатици", а през 2002 година излиза и финалната за тази своеобразна трилогия "Хайде всички да убием Констанс". И да си призная единстванета причина да отлагам четенето на продълженията на историята е, че се надявам и те да се появят в аудиоформат.