Лицата на превода: Нели Раданова



Продължаваме с нашата инициатива "Лицата на превода" - един специален проект, чрез който ви срещаме с лицата на превода в издателство "Лемур". Поводът е Международният ден на преводачите, който по традиция отбелязваме на 30 септември - в памет на св. Йероним Блажени. В поредица от интервюта преводачите на "Лемур" разказват за своята професия и живот, за безкрайното търсене и намиране на думи, за любимите си герои и изрази, за това как книгите на "Лемур" са им повлияли и как са ги променили. Днес ви представяме Нели Раданова - преводачка на "Оставам тук" и "Като се върна" от Марко Балцано. Една история, която доказва "силата на съдбата".


Нели Раданова е доцент по италианско езикознание. Редовен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, Нов български университет, Римския университет „Ла Сапиенца“ и гост-професор в университета „Св. Св. Кирил и Методий“ в Скопие. Изнасяла е лекции в университетите в Рим, Пиза, Падуа, Пескара, Палермо. Работи и върху текста, структурата и драматургията на италианското оперно либрето от периода на Романтизма (основно Дж. Верди). Автор на учебници по италиански език, преводач на научна литература, публицистика и есеистика от и на италиански език, както и на множество преводи на художествена литература от италиански на български език.

 

Опишете професията си с три думи.

Преподавател, изследовател и преводач.

Как станахте преводач и защо?

През 1978 г. от бившата агенция „Авторско право“ ми предложиха да преведа „История на България“ на италиански за римското издателство „Bulzoni Editore“. Така започнах, с най-трудното.

Колко книги сте превели досега?

От български на италиански език - 6 книги, публицистика и история.

От италиански на български език – 38 книги, художествена литература.

Какво е най-вълнуващото във Вашата професия?

Мисля, че при превеждането това е възможността да „влезеш“ в главата, мислите и емоциите на друг човек, да ги изживееш и да „преведеш“ през тях онези, които ще прочетат твоя текст.

Кога преводачът се превръща в писател?

Това е много интересен и много сложен въпрос, за да му се отговори кратко. Когато човек превежда, той започва да се идентифицира, най-вече неволно, с автора и тогава се получават най-хубавите преводи. А от съпреживяването до писането за собствени преживявания крачката е много малка. И аз понякога „прекрачвам“.

Любима книга на италиански?

Orlando furioso на Лудовико Ариосто.

Любимо място?

Рим и Пиза, но и други, защото всеки италиански град е единствен и неповторим.

Любима дума?

Destino (съдба), най-вече в съчетанието “la forza del destino” (силата на съдбата).

Повечето читатели имат романтична представа за италианския език. Какви обаче могат да бъдат неговите подводни камъни?

Италианският език има една особеност, която го прави единствен в Европа, а и в света и тя вероятно не е известна в България. Благодарение на литературния език, създаден от Данте, Бокачо и Петрарка и изграден върху диалекта на Флоренция, територията на днешна Италия е обединена чрез него (изключително в писмен вид), почти шест века преди политическото ѝ обединение през 1861 г. А италианският като общонационален език, съществуващ в писмен и говорим вариант, започва да се формира едва след Втората световна война и дори и днес, седемдесет години по-късно, е още в процес на „наместване“ и на колебания в нормата и на стремеж към редуциране на присъстващите в системата му големи възможности при употребата му като „стандартен език“, този е терминът с който бива определян в Италия.

Дайте ни пример с италианска дума или израз, които нямат аналог на български?

Обикновено определени италиански думи „липсват“ на български, когато липсва ситуацията, която определят. Най-много ме е занимавала италианската дума „affrontare”, означава „изправям се, срещам се с определена ситуация, като я „нападам“ и се опитвам да ѝ противодействам“. Българската дума „изправям се пред нещо“ има статично значение, очакване, изчакване; италианската „affrontare“ има динамичен заряд, предполага действие.

Вие сте преводачка на „Оставам тук“ и „Като се върна“  от Марко Балцано - разкажете ни накратко за работата си по тези книги.

За това, че разбрах за тези книги и ги преведох, благодаря на Соня Хачикян. Когато тя ми се обади, за да ми предложи да преведа „Оставам тук“, аз не знаех за съществуването на издателство „Лемур“ и не знаех нищо и за Марко Балцано. Както правя обикновено, помолих да видя книгата преди да отговоря. Тя ми я изпрати сутринта и след като бях прочела буквално на един дъх 60 страници, вечерта ѝ се обадих да ѝ кажа, че ще я преведа.
С този първи превод за „Лемур“ се създаде и ценен контакт и сътрудничество с това ново и, според мен, многообещаващо издателство, за което наистина се радвам.
Прочетох няколко пъти „Оставам тук“ преди да започна да я превеждам и се смайвах – тази е точната дума – от нейната всеобхватност. Имам предвид това, че четейки я, освен историята, описана в нея, аз „виждах“ други подобни истории, които нямат нищо общо с Алто Адидже, но са свързани от нещо общо. И то е ситуацията, когато човек се изправя пред външни, независещи от него обстоятелства, които го смазват.

Кои бяха най-големите предизвикателства в тях?

Предпочитам думата „изпитание“, което изисква преодоляване, за да се продължи по-нататък. Като във вълшебните  приказки. Мога да кажа, че бях като обсебена от книгата и от това, че тя съдържа много нива, стига човек да може да стигне до тях. Мисля, че най-дълбокото е проблемът за „комуникационните бариери“, за страха или дори срама да споделиш чувствата си, което, за съжаление, води до това, да откриеш, когато е вече късно, че не си познавал хората или човека, които са ти били най-близки. 
Тези „комуникационни бариери“ са много осезаеми и в „Като се върна“.

Как бихте определили стила на Марко Балцано?

Като стила на Марко Балцано - кратки и ясни изречения, без многословие, без излишни „украшения“. Когато я четях, вече преведена на български, си мислех, че може би така говорят хората в онези затворени алпийски долини, на границата между Италия, Германия и Австрия, че казват само основните и най-важни неща, че не чувстват нужда от многословие, че остават затворени и в начина си на изразяване. Бях поразена от богатството на лексиката, използвана от Марко Балцано, с много тънки оттенъци, предполагащи търсене на най-подходящото съответствие и за да се запази на места архаичния език. Признавам, че никога не съм търсила толкова често синоними на български - съществителни и глаголи - и че бях искрено изненадана и от богатството на синоними в българския.
„Като се върна“ е построена по различен начин, но и за нея е валидна яснотата на изказа.

Романът „Като се върна“ засяга важна социална тема – жените, които емигрират, за да гледат възрастни и болни хора, с цел да подпомогнат семействата си. Може ли и трябва ли литературата да решава социални проблеми?

Да решава социални проблеми  - не, но да привлича вниманието към тях - със сигурност, да.

Романът „Оставам тук“ е сред най-продаваните книги в съвременната италианска литература. В него присъства темата за войната.  Кога думите са щит и кога оръжие?

Войната е една от темите в роман., но тя е представена в рамките на много по-големия и страшен проблем за безсилието пред наложени отвън обстоятелства, когато дори и възможността за избор (както е в „Оставам тук“), води до един и същ резултат, който не е изход…

Коя от двете книги е по-близо до Вас, като човек?

"Оставам тук".

Кога сте се чувствали „изгубена в превода“?

Не бих казала точно „изгубена в превода“, а може би „пленена от превода“, което съдържа и смайване, близо до изгубването. На италиански има една дума rapito, която няма точен превод на български, означава приблизително „унесен“, „изпаднал в унес и възторг“.

Може би най-силно съм изпитвала подобно усещане, когато превеждах Автобиографията на Франко Дзефирели. Може би заради невероятната история на живота му, може би заради дълбочината на разказаното, може би заради това, че през неговите очи са представени най-големите събития от артистичния живот на двадесети век, описани с емоциите и страстта на човек, който не само е участвал много активно в тях, но е бил и един от създателите им. 

Според мен новите технологии и по-точно възможността да получиш веднага всичко, което ти трябва, не влияят добре. Нашето време предполага знаенето на много езици, но това „знаене“ има твърде много нива. Убеждението и самочувствието на някои, че „знаейки“ един език могат да преведат всичко, имайки на разположение различни инструменти, като Google Translаte, понякога води до много тъжни резултати…

Какъв е Вашият подход при един превод? Имате ли формула, ритуали или определени стъпки, които следвате в процеса?

Не, не бих могла да говоря за формула. Много често аз предлагам книги за превод, а когато на мен ми предлагат  - първо прочитам книгата и после решавам дали да приема.

Когато започвам един превод, най-напред чета книгата няколко пъти в оригинал и докато я чета на италиански, я мисля на български. После започвам да я превеждам и после се връщам многократно към вече преведения текст, който, както повечето преводачи знаят, може да се променя почти до безкрайност. Но в един момент спирам на варианта, който приемам като окончателен. После, когато редакторът е видял превода и сме обсъждали евентуални проблемни места, го чета отново един-два пъти и така, докато стане готов за печат.

Умберто Еко казва, че „Думите приемат различни значения според контекста.“  В този смисъл, кога един художествен превод е добър и кога лош?

Качеството на един превод зависи до каква степен преводачът познава езиковата норма на българския и богатството и сложността на морфологията и синтаксиса му най–вече що се отнася до глаголната система. Както и до каква степен е в състояние да ги оцени, прецени и използва.

Умберто Еко казва и нещо друго много важно и то е, че всеки читател разбира дотам, докъдето знае и тази негова невероятна мисъл е доказана от цялото му творчество.

От какво значение са преводачите в едно мултикултурно време? 

Това е много сложен въпрос, за да му се отговори просто. Мултикултурността дава възможност за съпоставянето на култури и за начина, по който те са отразени в съответните им езици. Което пък, подчертава определена „единственост“ в начина на изразяване на отделните езици.  Напоследък това ме занимава много, особено когато се натъквам на странни случаи, като например преводи от италиански от хора, които не знаят този език и не познават италианската култура.

Убедена съм, че най-важното е преводачът да бъде почтен спрямо автора и произведението му, да поставя в центъра тях, а не да изтъква себе си. Отнася се не само до преводите, но до всички случаи, в които някой работи с чуждо творение, няма значение дали е текст, или музика, или режисьорско виждане. За съжаление, невинаги става така.

Нели Раданова и Валентина Пенева - коректор на книги на издателство "Лемур"

А от какво значение е издателството за един превод?

От много голямо. И най-вече заради начина, по който се отнася към превода и от желанието той да бъде „изпипан“. Обикновено не приемам преводи, когато издателството има изискването „преводът да се направи бързо“. Според мен, бързане за сметка на качеството, е лош атестат за издателството.

Защо избрахте да работите с „Лемур“?

Истината е, че „Лемур“ избра мен, за което съм им много благодарна. „Лемур“ отдава голямо значение на редактирането на текста, това за мен е много важно за качеството на продукцията на всяко издателство. Работата с редактора, уточняването на някои съмнения, търсенето на най-хубавия начин да се изрази нещо е един от моментите, които обичам много при завършването на текста.
Освен това, „Лемур“ включва в продукцията си „италианска поредица“. Това ме интересува много.

„Лемур“ е светът на хубавите книги. Кои са те за Вас?

Отговорът на този въпрос предполага много дълъг списък, но все пак сред любимите ми са: "Марион живее" на Вики Баум, "Отнесени от вихъра" на Маргарет Мичъл, както и "Граф Монте Кристо" на Александър Дюма.

Безплатна доставка

Безплатна доставка за поръчки над 50 лв.

Връщане

14 дни право на връщане

Обслужване

Приемаме онлайн поръчки 24/7

Сигурност

Гарантирана сигурност при покупка