Паметта, историята и „Шепотът на пчелите“
В световната литература има много писатели, които разказват историята на страната и нацията си, чрез историята на едно семейство. И не чак толкова много, които го правят едновременно увлекателно и с размах. София Сеговия обаче съвсем заслужено се нарежда сред тях, защото успява да изгради не просто запомнящ се сюжет и ярки персонажи, а пълнокръвен и изключително въздействащ образ на Мексико от двайсетте години на миналия век.
Има една теория, според която, за да постигне добър резултат, писателят трябва да пише за неща, които познава. Ако я приемем твърде буквално, тя изглежда плашещо ограничаваща. При по-свободно тълкуване на идеята обаче няма как да не се съгласим, че съдържа голяма доза истина. Склонна съм да мисля, че София Сеговия е сред авторите, които споделят тази философия относно писането, не само защото е избрала да ситуира действието на „Шепотът на пчелите“ в непосредствена близост до родния си град (а всъщност отчасти и в самия него), но и защото е подходила с особено внимание към проучването на историческия период, за който пише.
Романът започва с необикновената история на нана Реха и Симонопио, една необичайно дълголетна бавачка и едно необикновено дете. И да, разбира се, има нотка магически реализъм, която елегантно се вие през целия роман. Атмосферата, описанията, дори дребните детайли, напомнят емблематичните автори и произведения на латиноамериканската литература. София Сеговия прави елегантен реверанс към майсторите на словото, от които се е учила, но едновременно с това притежава собствен стил и великолепно чувство за хумор.
В миналото физическите недъзи и необикновените способности често са предизвиквали негативни реакции. Оставен сам под мост в гората, новороденият Симонопио на пръв поглед няма никакъв шанс да оцелее. Обвит в пелена от пчели и с лицева малформация, която не му позволява да се храни и да говори нормално, той притежава необикновена връзка с природата. И най-вече със своите пчели. Но това, което го спасява всъщност не е само острият слух на нана Реха, нито пчелите, обвили го като пелена, а добротата на Франсиско Моралес и съпругата му Беатрис, които отварят дома и сърцата си за него.
Спасен като по чудо, Симонопио не само оцелява, но и се превръща във важна част от семейство Моралес. Воден от недоловимия за друг шепот на своите пчели, той знае неща, които остават необясними за околоните. И въпреки това Франсиско и Беатрис бързо се научават да се вслушват в съветите му, да разбират накъде иска да ги насочи и да му се доверяват дори когато не разбират мотивите му докрай.
„Шепотът на пчелите“ е от онези романи, в които откриваш цитат, който би искал да споделиш с някого, през няколко страници. С атмосфера, която поглъща читателя неусетно и е толкова майсторски изградена, че сякаш усещаш аромата на ястията, които героите приготвят. Пропит с цялата пъстрота и наситеност на мексиканската култура и същевременно разказващ един абсолютно универсален сюжет. Затова съвсем не е изненадващо, че книгата е преведена на двайсет езика и се радва на огромен успех.
При цялата пленителна колоритност и емоционална наситеност на романа, на мен като читател, най-ярко впечатление ми направиха две неща. Първо чеховският подход на София Сеговия към детайлите. Нищо в тази книга не се появява на страниците й ако няма отношение към действието, иначе казано: „Ако в първо действие на сцената е окачена пушка, то в последно тя непременно ще гръмне“. Второ, но не и по важност, образът на Беатрис. Изключително ярък и добре изграден персонаж, Беатрис е гръбнакът на семейството, а заедно с това и на целия роман. Особено впечатляващ е начинът, по който наблюдава самата себе си и оценява промените в живота и начина си на мислене.