Interview with the translator Dimitar Atanasov
"За мен преводът е откриване на нови хоризонти, прекосяване на нови пътеки. Може би така са се чувствали португалските моряци, когато са правили големите си открития?" - ето как Димитър Атанасов описва своята професия в специалната ни кампания "Лицата на превода". А ние спокойно може да кажем, че Димитър е едно от откритията на "Лемур", а преводите му са истинско съкровище. Може би като онези на португалските моряци? Или пък, като онези на Янкел от улица "Мазур"...
Димитър Атанасов е преводач от португалски език. Завършил е португалска филология, специалност „Преводач с португалски език“ в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2021 г., а в момента следва магистърска програма по международни науки в Лисабон, където живее. Преводач е на книгите „Попитайте Сара Грос“ и „Лудите от улица „Мазур“ от Жоао Пинто Коелю.
Опишете професията си с три думи.
Необикновена, окриляваща, трудоемка.
Как станахте преводач и защо избрахте португалския език?
Докато учех португалска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, започнах да развивам силен интерес към тази дейност. А самият език избрах чисто по случайност – някои го наричат „съдба“, други – „късмет“, а аз си мисля, че е някаква комбинация от двете.
Дайте пример с непреводим израз или дума?
Веднага се сещам за непреводима дума, която сама по своему е любопитен факт – saudade. Най-често се разбира като липса, но това е липса с оттенъка на „сладка болка“ с лека доза меланхолия. Затова, когато се превежда, е трудно просто да напишем „липсваш ми“ (tenho saudades tuas), защото португалецът не чувства точно това, но за съжаление, думите нерядко ни ограничават.
Какво е най-вълнуващото във Вашата професия?
За мен най-вълнуващ е процесът на измисляне на нещо, което никой никога не е измислял досега, а именно самия превод. За мен преводът е нещо подобно на откриване на нови хоризонти, прекосяване на нови пътеки. Може би така са се чувствали португалските моряци, когато са правили големите си открития?
Какво бихте попитали Сара Грос, ако я откриете?
Защо го изтърпя всички това?!
Как се стигна до преводите на „Попитайте Сара Грос“ и „Лудите от улица „Мазур“?
Историята е доста обикновена, но в същото време забавна. Попаднах на „Сара“ случайно, прочетох я, и тъй като имах огромно желание да превеждам, просто започнах да предлагам услугите си (някои с право биха го определили като досаждане :) на различни издателства в България. Единствено от „Лемур“ откликнаха на моя ентусиазъм и оттам започна всичко. Впоследствие ми се довериха и с „Лудите от улица „Мазур“. Затова, и не само, съм изключително благодарен на издателството и на Соня Хачикян.
И Вие, и авторът Жоао Пинто Коелю живеете в Лисабон. Познавахте ли се лично преди да започнете преводите? Обсъждахте ли предварително романите?
Историята отново е забавна. Преди да видя книгата „Попитайте Сара Грос“, дори не бях чувал за Жоао Пинто Коелю. Започнахме да обсъждаме романите едва след като се заех с превода им, особено „Лудите от улица „Мазур“. Впоследствие се оказа, че Жоао живее на десет минути от квартирата ми и посещаваме един и същи парк, където дори се запознах с тримата му четириноги другари.
Жоао Пинто Коелю и неговите кучета
Снимка: Личен архив на автора
Разкажете ни повече за процеса и за индивидуалния Ви подход към неговите книги.
И към двата романа подходих по еднакъв прагматичен начин. Липсата на достатъчно опит компенсирах (или поне донякъде) с безброй часове работа над тях. Сега осъзнавам, че в продължение на дълги месеци тези два романа бяха главната цел в живота ми. Мислех ги, изживявах ги, дори ги сънувах, чувствам ги някак като отрочета, всяко едно със собствените си особености.
Коя от двете книги Ви затрудни повече и защо?
„Лудите от улица „Мазур“, със сигурност. Причината е, че в нея Жоао разгръща творческия си потенциал може би на 101%, което много усложни превода. Словосъчетанията, скритият смисъл, непреводимите думи и още куп неща превърнаха тази книга в Сизифов труд за мен, но успях да избутам камъка благодарение на самия Жоао, с когото постоянно държах връзка. В университета ни учиха, че ако има как да питаш автора за нещо неясно – питай го. Е, аз използвах тази стратегия постоянно.
В „Лудите от улица „Мазур“ Янкел е сляп продавач на книги, а Ерик – известен писател в напреднала възраст, който иска да довърши своята книга-изкупление. Какъв е приносът на литературата към историята?
Според мен приносът на литература към историята не е еднозначен, тъй като първото е следствие от второто. Историята диктува литературата, тя казва кой ще е „Героят на нашето време“. Времето налага своята информационна и културна среда, а литературата коментира начините, по които човекът възприема историята. А за нещастие, понякога чрез литературата започваме да гледаме на историята през криво огледало, тъй като художественото слово е прозорецът към душата.
Действието се развива в книжарница „Тибо“ – ако бяхте един от героите, кого щяхте да изберете и защо?
Донякъде се припознавам в Янкел, заради хапливия му език и откровеността му. И най-вече заради искрената любов към книгите.
Жоао е много дълбок, емоционален автор. Какви чувства предизвика във Вас, докато превеждахте неговите книги и как те Ви промениха като преводач?
За да придам дълбочината и емоционалната тежест на романите на Жоао, си наложих да превеждам напълно безпристрастно тези негови творби. Разбира се, имаше моменти на мъка и жал, но нямах време, нито право, според мен, да се замислям върху тях. И смятам, че в това направление успях да достигна целта си – една читателка ми сподели, че цяла нощ не била спала, след като чела „Лудите от улица „Мазур“. Относно втория въпрос – и двете книги с всяка своя страница ме променяха като преводач, тъй като аз все още се формирам като такъв.
Вие как бихте определили неговия стил на писане?
Развиващ се. Сложността на изразяване и предаване на мислите му върху хартия е коренно видоизменен между „Попитайте Сара Грос“ и „Лудите от улица „Мазур“. Жоао не само се развива като автор, но и е гъвкав, фразата му е динамична.
Жоао Пинто Коелю по време на гостуването му в България през 2022 г.
Какъв е Вашият подход при един превод? Имате ли формула, ритуали или определени стъпки, които следвате в процеса?
Стъпките бяха следните – сутрешно кафе и превод до късния следобед с обедна почивка, и така месеци наред. С времето тази динамика доказа своята ефективност. Преводът е труд и самодисциплина.
Кога сте се чувствали „изгубен в превода“?
Безброй пъти. Особено в „Лудите от улица „Мазур“. Като пример мога да дам един пасаж още в първите страници на книгата, където авторът обяснява как Янкел използва спагети като баркодове за книгите. Или пък архитектурните описания и детайлите в интериора на колежа от „Попитайте Сара Грос“. Това отне доста време и отново Жоао ми помогна.
Кое е последното Ви „откритие“ като преводач?
Че няма нужда да превеждаш световноизвестен бестселър, за да стигне до читателите и да им хареса. Докато не започнах да превеждам за „Лемур“, живеех с това убеждение, а обратното се оказа наистина ценно откритие.
От какво значение е издателството за превода?
Значението на издателството за превода е ключово. Имах щастието да попадна на издателство „Лемур“, което уважаваше идеите ми, съобразяваше се с тях и в същото време постоянно, с неумолимо търпение ме напътстваше и поправяше, когато допусках грешки, за което съм безкрайно благодарен.
А от какво значение са преводачите в мултикултурния ни свят?
Бързо нарастващо. Освен между култури, ние сме и мостове между цивилизации, а това не е за подценяване.
Как съвременният свят и новите технологии влияят на изкуството на превода?
Според мен, изкуството на превода е такова заради човешкия фактор, който никога няма да бъде заменен. Въпреки това, технологиите при превода определено улесняват много задачи, които биха отнели дълги часове, а дори и дни, което доказва тяхната полза и ефективност.
От какво значение ще бъдат езиците в бъдеще, според Вас?
Каквото са били и винаги – основно.
Умберто Еко казва, че „Думите приемат различни значения според контекста.“ В този смисъл, кога един художествен превод е добър и кога лош?
В университета ни учеха, че един превод е лош, когато преводачът се опитва да бъде съавтор. Това е абсолютна истина. Умереността между смирението и желанието да изпъкнеш със сочна идея „как да го преведа това“ е ключова за добрия превод, а липсата на такава – за лошия. Поне до този извод съм стигнал на този етап от развитието ми като преводач.
Кой беше първият ви превод и с какво ще го запомните?
Първият ми превод се казваше „A Menina do Mar” („Момичето от морето“) на София де Мело Брайнер. Преведох го като домашна работа в първи курс в университета и ще го запомня с това, че ми беше невероятно трудно, но като приключих (след няколко часа терзания), се почувствах необикновено удовлетворен.
Кога преводачът се превръща в писател?
Тук мисля, че има два отговора. Първият е – когато като превежда се придържа към текста и запазвайки смисъла, измисля нещо напълно оригинално. А вторият е – когато седне да пише своя собствена книга.
Защо избрахте да работите с „Лемур“?
Защото единствено те повярваха в желанието ми да стана преводач и ми се довериха. За това са нужни много смелост и отдаденост към професията да си издател. А на мен не ми трябваше повече от едно „преведете първите три страници, за да видим дали ще стане“. Е, стана.
Мотото на „Лемур“ е светът на хубавите книги. Кои са те за Вас?
Хубавите книги са тези, които покълват в най-отдалечените кътчета на душата ни и с които живеем. Удивително е колко много такива книга има в библиотеката на „Лемур“.