Лицата на превода: Ваня Георгиева
"Плачех, докато превеждах „Малинверно“, а „Годината на нашата любов“ ми върна спомените за „оловните години“ в Италия." - това споделя Ваня Георгиева за "Лицата на превода" - нашата специална кампания, посветена на книгите, езика, преводачите и техните приключения от дума на дума. Животът и работата на Ваня Георгиева са като книга, а както казва тя от всяка хубава книга можем да научим нещо и да видим себе си. Приятно четене с Ваня и приятно пътуване из Италия.
Ваня Георгиева е преводач и преподавател на италиански език. Завършила е специалност „Рехабилитация“ в София. През 1991 г. заминава за Италия, където живее в продължение на осемнайсет години. Докато работи като рехабилитатор, завършва успешно „Литература и философия“ в университета във Фоджа. След като се завръща в България, започва да преподава в Италианския културен институт и да превежда за издателство „Лемур“.
Автор е на пет превода – „Сред хълмовете на Просеко“, „Малинверно“, „Годината на нашата любов“, „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“. Казано накратко – нейният живот е вълнуващ като превод на приключенски роман, в който ключовите думи са „amore“ и „azzurro”.
Плачех, докато превеждах „Малинверно“, а „Годината на нашата любов“ ми върна спомените за „оловните години“ в Италия
Опишете професията си с три думи?
Интересна. Ангажираща. Отговорна.
Защо избрахте италианския език и как станахте преводач?
Аз италианския език го заобичах още от малка, но курсове по италиански нямаше. Имаше само по английски, френски и немски. Аз слушах италиански певци като Адриано Челентано, "Рики е Повери", Рита Павоне, Катерина Казели…(има ди ги изброявам до утре, ако започна!) и исках да разбера за какво пеят в техните песни. Те са съвсем простички, съвсем близки, текстовете не са трудни и аз започнах да ги превеждам сама. Купих си един речник, който струваше баснословната сума от 5 лева и някакви стотинки (купих го с големи жертви!) и започнах. Слава богу, през 71-а година откриха първия курс по италиански език в Централния дом на военната армия, сега Военния клуб, и аз бях една от първите, които се записаха там. Нямахме учебници, имаше някакъв за развития социализъм и в него се говореше за другаря Петров, другаря Иванов, нямаше Марио, нямаше Пиетро…, но все пак преподавателката Елена Николова беше много добра и тя ни завладя.
Въпреки отличните ми оценки, не ме приеха да уча италианска филология, но приеха други, които дори не се бяха явили на изпитите. Тогава нещата ставаха така, но аз много се разочаровах и реших, че няма да опитвам отново. Завърших рехабилитация, работих 12-13 години в Пирогов и на други места, но продължавах да уча италиански. Мъжът ми казваше „За какво ти е този италиански, я си стой вкъщи да си гледаш децата!“ Хората ходеха на тайни срещи, а аз тайно от мъжа ми продължих да ходя на уроци по италиански, след което през 1991 г. заминах за Италия, където завърших „Литература и философия“. Междувременно работех като рехабилитатор на възрастни и деца с церебрална парализа, като така помагах на семейството си в България. Останах в Южна Италия цели 18 години, но покрай работата станах част и от много италиански семейства, канеха ме на сватби, кръщенета, празненства, опознавах ги отблизо. Мисля, че това беше най-голямата ми придобивка – да опозная италианците и да стана една от тях.
Коя е Вашата любима италианска песен?
„Azzurro“ („Синьо“) от Адриано Челентано.
Любимо място в Италия?
Била съм няколко пъти в Помпей и в Рим. Това са две любими места, които никога не бих отказала да посетя отново.
Любимата дума на италиански?
Amore.
Любима италианска книга?
Има един водещ по телевизията, който се казва Алберто Анджела. Той е и автор на много книги. Една от тях ми е наистина любима – „24 часа в Древен Рим“.
Изобщо аз намирам себе си във всичко - и във филмите, които гледам, и в книгите, които чета – винаги търся себе си или се питам как бих постъпила в даден сюжет.
А ако трябва да сравните Вашия живот с една книга – коя ще е тя?
Тя ще бъде приключенска, със сигурност! Защото винаги е трябвало да бъда изобретателна, за да се получат нещата!
Италианците казват: „Светът е една красива книга, но няма полза за тези, които не могат да я прочетат.“ Каква е ролята на преводачите?
На първо място, съгласна съм с това твърдение на италианците, защото те са ценители на всичко красиво. Те са най-големите естети, които биха могли изобщо да съществуват!
Относно преводачите – след като бъде написана една книга, идва необходимостта да бъде преведена и тук идва един от най- важните въпроси – как ще бъде преведена. От една страна, трябва максимално точно да се следва мисълта на автора, от друга - трябва да се следва езикът, неговите особености и читателите. Тези неща трябва непременно да се свържат и да се синхронизират, за да се получи нещо хубаво. И така излиза, че преводачът е втори писател.
Какво е най-вълнуващото във Вашата професия като преводач?
Най-вълнуващото е процесът. Първо, трябва да имам настроение да превеждам – не става така по поръчка, в това се убедих. Не става така хайде, половин час ще превеждам, пък после – пауза. Не, не, не става така. Има моменти, в които просто не ми идват думи. А трябва да се вживееш в разказа, който четеш, в героя, в думите му, за да го предадеш на български така, че на човека, който чете или слуша да му е интересно, а не да си гледа часовника или да се прозява. Това е предизвикателството, това е и най-приятното.
Как се стигна до първия Ви литературен превод?
Първият ми литературен превод е благодарение на Соня Хачикян, която е моя приятелка, любима ученичка и създателка на „Лемур“. Един път аз споделих с нея, че бих искала да преведа „24 часа в Древен Рим“. Оказа се, че книгата вече е преведена, но Соня веднага ми каза: „Аз ще ти предложа друг превод“. Аз не можех да повярвам на ушите си! И така се започна…
Първата книга беше „Сред хълмовете на Просеко“ и заглавието е измислено от Соня, защото аз не успях да се справя с него. То беше на английски - „Prosecco Connection”. Чудих се, маех се и накрая й казах „Соня, аз се предавам, не мога да измисля заглавие!“ Тя каза „Не се притеснявай!“ и предложи „Сред хълмовете на Просеко“.
Аз се възхитих! Книгата е криминална, a случаят е действителен. Разказва се за опита на италианското правителство да направи една подвижна дига, с която да укрепят лагуната на Венеция. Те искат да спасят града, чрез тази подвижна дига, за която гледах и по телевизията. Тя е изградена от огромни жълти плоскости, нещо като шамандури. Наричат ги mose, но в същото време става въпрос и за Mose, което на италиански означава Моисей – „спасеният от водата“. Много показно за проекта на италианците, който струва милиарди. И там вече е замесена мафията, която ние очакваме да видим в Сицилия, в южна Италия, в Калабрия, във Фоджа, ако щете, където аз живях, но изведнъж се оказва, че мафия има и в Северна Италия, което за някои може да звучи дори невероятно…
Следващата книга е „Годината на нашата любов“ – тук вече проблем със заглавието нямаше, защото и на италиански си е така и решихме да го запазим в оригинал. В романа се описват 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век в Италия, които наричат „anni di piombo“, т.e. „оловните години“, защото piombo означава олово, а тогава постоянно се стреляше по улиците на градовете. Тези времена са описани през погледа на Валерио – едно момче, което израства в богаташка аристократична вила в хълмовете над Болоня. Има много красиви описания, както на средата, така и на емоционалната картина, която изграждат двамата герои Валерио и Оливия.
Le Mоnde определиха тази книга като един от най-добрите методи да разберем Италия през последния половин век. Според вас, можем ли чрез художествената литература да разбираме по-добре действителността?
Определено да. Докато превеждах тази книга, аз мислено се пренесох назад във времето, когато за първи път през 1978 година стъпих в Италия, благодарение на моя баща. Още си спомням с какъв трепет отидох в Милано, как вървяхме по по бул. "Буенос Айрес"… Тогава съм била едва 20-годишна, не разбирах нищо, но той ми каза така: „Тате, ако чуеш да припуква, веднага залягаш долу на тротоара!“. И ето, ето ги „оловните години“. Превеждайки тази книга, аз просто се върнах назад в онова време.
Третата книга, която преведох е „Малинверно“. Това ми е наистина любимата книга! Това е книга за душата. Много е хубава! Превеждах я с огромно удоволствие, много съм плакала, спирах, за да си избърша сълзите и пак продължавах да превеждам.
Ако приемем, че „Малинверно“ е „книга за книгите“, какво ни казва този роман за литературата, за езика и за думите днес?
Главният герой на „Малинверно“ живее в едно селце, в което има фабрика за преработка на хартия. И там карат книгите, които според някои, вече за нищо не стават и се преработват с цел нова хартия. Той ходи редовно в тази фабрика, взима си книги и превръща живота си в една книга. Всеки един случай в неговия живот, всяко едно преживяване, той пречупва през образа на даден герой. От Дон Кихот на Сервантес през Ема Бовари на Флобер до Достоевски и неговото „Престъпление и наказание“. Споменава най-различни книги, превъплъщава се в героите или сравнява хората с тях. Включително майка си и баща си. Книгите са тези, които правят живота на човек по-лъчезарен, дори и тъжните книги – те не ни натъжават истински, те ни карат да премисляме нещата и да ги пречупим през съдбата на друг човек.
След „Малинверно“ дойдоха двете книги на Илария Тути „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“. Те са криминални, но като казвам криминален роман не говоря за баналното криминале, в което един човек убива друг и започват да го издирват. Тук фабулата е много по-богата и пак се научава много за Италия. Главната героиня комисар Тереза Баталия е колкото мен, около 60-годишна, разчита основно на интуицията си и това много ми харесва, защото през целия си живот съм разчитала основно на интуицията си.
От всички тези книги, коя беше най-голямото преводаческо предизвикателство?
Най-голямото предизвикателство за мен като преводач беше „Малинверно“, защото в нея има цитати, които не са много лесни за превод. В другите книги също срещнах известни трудности. Например в „Годината на нашата любов“ – героят се мести от Флоренция в Рим. И там той разговаря с приятелите си на римски диалект. Аз как да го предам този диалект на български?! Невъзможно е! И това е един минус, отнемаме част от очарованието на книгата.
В криминалните романи на Илария Тути има описания на религиозни обичаи, тотеми, символи, за които аз трябваше да ровя из речниците, за да мога да разбера за какво става въпрос. Има и богата флора, например татул. О, боже, къде да го намеря този татул! Видях му картинката, виждала съм го по поляните, но какво е – синчец ли е, трепетлика ли е, иглика ли е…
Коя е последната книга, по която работите и каква история да очакват читателите на „Лемур“?
Последната книга, която току-що завърших е “La ninfa dormiente”, т.е. „Спящата нимфа“. Много е интересна, защото случаят, около който се върти сюжетът, е станал преди 70 години. И сега започва неговото разплитане. Има детайли за много религии и обичаи, споменава се за един народ, който принадлежи на Словения, но не са словенци. Там жените са владеели положението, те са били тези, които са командвали. Въобще, човек може да научи много неща от тази книга.
„Лемур“ е светът на хубавите книги. Кои са те за Вас?
Хубавата книга е тази, от която можем да научим нещо и да видим себе си.